Джем преглътна като златна рибка, сгърби рамене и разтърси тялото си.
— Ей така върви и като че ли не иска да върви така, но не може другояче!
— Да не ме разиграваш, Джем Финч? — гласът на Калпурния стана строг.
— Не, Калп, честна дума.
— Тичаше ли?
— Не, само подтичваше, но много бавно. Идва право насам.
Калпурния изплакна ръцете си и последва Джем на двора.
— Не виждам никакво куче — каза тя.
Последва ни покрай къщата на Редли и погледна там, където й показа Джем. Тим Джонсън едва се виждаше в далечината, не се беше приближил към нас. Вървеше наклонен, сякаш десните му крака бяха по-къси от левите. Напомни ми кола, заседнала в пясък.
— Изкривил се е — каза Джем.
Калпурния се взря, сграбчи ни за рамената и ни повлече към къщи. Тя затръшна дървената врата, отиде на телефона и извика:
— Дайте ми кантората на мистър Финч!
— Мистър Финч! — завика тя. — Обажда се Калпурния. Ей богу, долу на улицата има едно бясно куче… идва към нас, да, сър, кучето е… мистър Финч, кучето е старият Тим Джонсън, да, сър… да…
Тя затвори телефона. Попитахме я какво е казал Атикус, а тя поклати глава. Почука по вилката на телефона и каза:
— Мис Юла Мей, вижте, госпожице, свърших с мистър Финч, прекъснете връзката, моля, слушайте, мис Юла Мей, можете ли да позвъните на мисис Рейшъл, мис Стефани Крауфорд и на всички, които имат телефон на нашата улица, и да им кажете, че навън се разхожда бясно куче? Моля ви се, госпожице! — Калпурния се заслуша. — Знам, че сме февруари, мис Юла Мей, но познавам кое куче е бясно. Побързайте, моля ви се, госпожице!
Калпурния попита Джем:
— У Редли имат ли телефон?
Джем погледна в указателя и каза, че нямат.
— Те и без това не излизат, Калп.
— Няма значение, трябва да им кажа.
Тя изтича на предната веранда, а ние с Джем я последвахме по петите.
— Стойте в къщи — извика тя.
Предупреждението на Калпурния беше стигнало до съседите. Докъдето поглед стигаше, всички врати бяха здраво затворени. Тим Джонсън не се виждаше никъде. Гледахме как Калпурния запретна над колене престилката и полата си, и изтича към Редлиевци. Изкачи се по стъпалата на предната врата и заудря по вратата. Никой не й отговори и тя извика:
— Мистър Натан, мистър Артър, едно бясно куче идва насам! Бясно куче!
— Трябваше да мине отзад — казах аз.
Джем поклати глава.
— Сега вече няма значение.
Калпурния продължи да удря по вратата, но напразно. Никой не отговори на нейното предупреждение; изглежда никой не я беше чул.
Калпурния се втурна към задната врата, а пред нашата къща спря един черен форд. От него излязоха Атикус и мистър Хек Тейт.
Мистър Хек Тейт беше шерифът на окръга Мейкомб. Беше висок колкото Атикус, но по-слаб. Имаше дълъг нос, носеше обуща с обковани с метал дупчици за връзките, брич и ловджийска куртка. На кръста му се подаваше патрондаш с натикани в него патрони. В ръка носеше голяма тежка пушка. Когато двамата се качиха на верандата, Джем отвори вратата.
— Стой вътре, сине — каза Атикус. — Къде е кучето, Калп?
— Трябва да е наблизо — отвърна Калпурния и посочи към улицата.
— Не тича ли? — попита мистър Тейт.
— Не, сър! Сега се гърчи, мистър Хек.
— Да тръгнем насреща му, а, Хек? — попита Атикус.
— По-добре да почакаме, мистър Финч. Те обикновено вървят направо, но не е сигурно. Може да мине по завоя и дано да е така, защото иначе ще влезе в задния двор на Редли. Да почакаме за минутка…
— Не вярвам да влезе в двора на Редли — каза Атикус. — Ще го спре оградата. Сигурно ще продължи по улицата…
Аз мислех, че на бесните кучета им тече пяна от устата, че препускат, скачат и се хвърлят по гърлата на хората, мислех, освен това, че побесняват през август. Ако Тим Джонсън вършеше същото, нямаше да ме е толкова страх.
Нищо не е по-страшно от празна улица, на която се очаква да стане нещо. Дърветата не мръдваха, присмехулниците замлъкнаха, а дърводелците бяха изчезнали от двора на мисис Моди. Чух мистър Тейт да подсмърча и след това да се изсеква. Видях го да премества пушката в ръка. Видях лицето на мис Стефани Крауфорд през стъклото на прозореца й. Мисис Моди се появи и застана до нея. Атикус стъпи върху пръчката на един стол и бавно потри ръце в бедрото си.
— Ето го — каза тихо той.
Тим Джонсън се появи откъм завоя покрай къщата на Редли; вървеше като пиян по тротоара.
— Погледни го — пошепна Джем. — Мистър Хек каза, че бесните кучета вървели направо, а той дори не може да се задържи на улицата.
— Изглежда ми много болен — казах аз.
— Ако му се изпречи нещо, веднага ще се нахвърли върху него.
Мистър Тейт вдигна ръка до челото си й се наведе напред.