— Бесен е, мистър Финч.
Тим Джонсън напредваше като костенурка, но нито си играеше, нито душеше листата: сякаш си беше определил някаква цел и невидима сила го тикаше право към нас. Виждаше се как потръпва като кон, който разгонва мухите от себе си; челюстта му се отвори и затвори; беше наклонен на една страна, но нещо постепенно го тласкаше все по-близо до нас.
— Търси си място къде да умре — каза Джем.
Мистър Тейт се извърна.
— Съвсем не е на умиране, Джем, ами едва сега го хваща.
Тим Джонсън стигна до пресечката, която започваше срещу къщата на Редли, и се спря с последните си остатъци от здрав разум, сякаш се замисли накъде да тръгне. Направи няколко колебливи крачки и застина пред вратата на Редли; опита се да се върне, но не можа.
— Можеш да го удариш вече, Хек — каза Атикус — Побързай, докато не е тръгнал по страничната улица, бог знае кой е зад ъгъла. Прибери се, Калп.
Калпурния отвори вратата, спусна резето, после го вдигна и се хвана за резето. Опита се да ни закрие с тялото си, но ние с Джем гледахме изпод ръцете й.
— Вземи я, мистър Финч. — Мистър Тейт подаде пушката на Атикус; ние с Джем едва не припаднахме.
— Не губи време, Хек — каза Атикус. — Хайде!
— Мистър Финч, работата трябва да се свърши с един изстрел.
Атикус поклати буйно глава.
— Не стой така, Хек! Няма да те чака цял ден да го…
— За бога, мистър Финч, виж го къде е! Ако не го уцелиш, ще удариш право в прозореца на Редли! Аз не съм толкова, добър стрелец и ти го знаеш!
— От тридесет години не съм стрелял с пушка…
Мистър Тейт почти хвърли пушката на Атикус.
— Ще бъда много по-спокоен, ако сега стреляш ти — каза той.
Като в мъгла, ние с Джем видяхме баща ни да взема пушката й да излиза насред улицата. Вървеше бързо, но на мен ми се струваше, че се движи като плувец под водата: времето течеше ужасно бавно.
Атикус вдигна очилата си, Калпурния прошепна.
— Исусе, помогни му! — и притисна длани към бузите си.
Атикус побутна очилата си нагоре, те се плъзнаха и той ги пусна на улицата. В тишината чух как се счупиха стъклата. Атикус потърка очите и брадичката си; видяхме го, че примигва силно.
Пред вратата на Редли Тим Джонсън беше взел вече някакво решение с остатъците си от здрав разум. Накрая беше успял да се извърне, за да продължи първоначалния си курс нагоре по нашата улица. Направи две крачки напред, спря и вдигна глава. Видяхме как тялото му се вдърви.
С бързи движения, които ни се сториха почти едновременни, Атикус натисна спусъка точно, когато допря приклада до рамото си.
Раздаде се изстрел. Тим Джонсън подскочи, преобърна се и се строполи на тротоара в кафяво-бяла купчина. Дори не разбра какво го беше поразило.
Мистър Тейт скочи от верандата и изтича до вратата на Редли. Спря пред кучето, приклекна, извърна се и посочи с пръст към челото си над лявото око.
— Малко вдясно си улучил, мистър Финч — извика той.
— Винаги бия малко вдясно — отвърна Атикус. — Ако можех да избирам, щях да взема ловджийска пушка.
Той се наведе, взе очилата си, разтроши с ток счупените стъкла, докато станаха на прах, отиде при мистър Тейт и се загледа в Тим Джонсън.
Вратите една по една се заотваряха и кварталът бавно се съживи. Мисис Моди слезе заедно с мис Стефани Крауфорд.
Джем беше сякаш парализиран. Ощипах го, за да го накарам да се мръдне, но Атикус ни вида, че отиваме към него, и извика:
— Стойте там.
После мистър Тейт и Атикус се върнаха в нашия двор и мистър Тейт се усмихваше.
— Ще кажа на Зибо да го прибере — каза той. — Не си забравил много, мистър Финч. Казват, че подобно нещо не се забравя.
Атикус мълчеше.
— Атикус? — каза Джем.
— Какво?
— Нищо.
— Видях те, „Финч с един изстрел“!
Атикус се извърна и се изправи право пред мисис Моди. Те се изгледаха мълчаливо и Атикус се качи в колата на шерифа.
— Ела — каза той на Джем. — И не се приближавайте до кучето, разбираш ли? Не се приближавайте, защото и мъртво е толкова опасно, колкото и живо!
— Да, сър — отвърна Джем. — Атикус…
— Какво има, сине?
— Нищо.
— Какво става с тебе, бе момче? Да не си онемял? — каза мистър Тейт и се захили на Джем. — Не знаеше ли, че баща ти е…
— Мълчи, Хек — каза Атикус. — Да отиваме в града.
Те си отидоха, ние с Джем спряхме пред вратата на мис Стефани и зачакахме появата на Зибо с боклукджийския камион.
Джем стоеше зашеметен, а мис Стефани каза:
— Хм, хм, хм, кой би могъл да предположи, че ще се появи бясно куче през февруари? Може да не е било бясно, а само да е пощръкляло. Леле, леле, каква физиономия ще направи Хари Джонсън, като се върне от Мобил и разбере, че Атикус Финч е застрелял кучето му. Хващам се на бас, че кучето само е хванало бълхи…