Мисис Моди каза, че мис Стефани би пяла друга песен, ако Тим Джонсън продължаваше да се разхожда по улицата и че скоро ще разберат какво му е било, защото ще изпратят главата в Монтгомъри.
Джем най-после започна да говори несвързано.
— Видя ли го, Скаут? Видя ли го как стоеше там?… Изведнъж се отпусна и сякаш пушката беше част от него… толкова бързо стреля, като… аз трябва да се целя десет минути, за да улуча нещо…
Мисис Моди се захили ехидно.
— Е, сега, Джин-Луиза — каза тя, — още ли мислиш, че баща ти нищо не може да прави? Още ли се срамуваш от него?
— Не, госпожо — отвърнах аз кротко.
— Онзи ден забравих да ти кажа, че освен дето свири на окарина, Атикус Финч на времето беше най-безпогрешният стрелец в окръга Мейкомб.
— Безпогрешен стрелец… — откликна се Джем.
— Точно така казах, Джем Финч. Предполагам, че сега и ти ще запееш друга песен. Та вие не знаехте ли, че прякорът му като малък беше „Финч с един изстрел“? Като момче в „Пристанището“ той се оплакваше, че изхабил патроните си, когато свалеше четиринадесет гълъба с петнадесет изстрела.
— Никога не ни е разправял за това — измърмори Джем.
— Значи, никога нищо не ви е разправял?
— Не, госпожо.
— Чудно ми е, защо сега не ходи на лов — казах аз.
— Може би, аз мога да ти обясня — каза мисис Моди. — Баща ти е преди всичко благороден по душа. Това, че е добър стрелец, е дар божи, талант… разбира се, трябва човек да се упражнява, да се усъвършенства, но стрелбата не е като пианото или нещо подобно. Аз мисля, че той се е отказал от пушката си, защото е разбрал, че бог му е дал несправедливо преимущество над повечето живи същества. Предполагам, че се е зарекъл да не стреля, освен в краен случай и ето, че днес се яви такъв краен случай.
— А според мене, той би трябвало да се гордее — казах аз.
— Умните хора не се гордеят с талантите си — отвърна мисис Моди.
Дойде Зибо. Той взе една вила от боклукджийския камион и внимателно вдигна Тим Джонсън. Хвърли кучето в камиона, а след това поля с нещо мястото, където Тим беше паднал.
— Известно време никой да не идва насам — извика той.
Ние се прибрахме в къщи и аз казах на Джем, че в понеделник ще има за какво да говорим в училище, Джем се нахвърли върху мене.
— Нищо няма да казваш, Скаут.
— Защо? Непременно ще разкажа. Не на всички деца бащите им са най-добрите стрелци в окръга!
— Ако Атикус искаше да знаем — каза Джем, — щеше да ни разправи сам. Ако се гордее с това, щеше да ни го каже.
— Може просто да е забравил — казах аз.
— Не, Скаут, ти не разбираш. Атикус е наистина стар, но сега вече за мене няма значение, че не може да прави нищо, пет пари не давам, дори съвсем нищо да не може да прави!
Джем взе един камък и тържествено го хвърли към гаража. Изтича след камъка и викна към мен:
— Атикус е джентълмен, също като мене!
11
Докато двамата с Джем бяхме малки, ограничавахме движението си вътре в нашия квартал, но след като постъпих във втори клас и бяхме престанали да мъчим Бу Редли, търговският център на Мейкомб все по-често ни привличаше нагоре по улицата, а пътят натам минаваше покрай имота на мисис Хенри Лафайет Дюбоуз. Беше невъзможно да се отиде в града, без да се мине покрай нейната къща, освен ако заобиколиш цяла миля. Спомените за предишните ми дребни стълкновения с нея не ме предразполагаха към нови срещи, но Джем каза, че все някога трябвало да порасна.
Мисис Дюбоуз имаше само една негърка прислужничка и живееше на нашата улица, през две къщи от нас, в дом с открита тераса и стръмна стълба. Беше много стара и повечето време прекарваше в леглото, а останалата част от деня — в стол на колела. Носеше се слух, че сред безбройните си шалове и одеяла, тя криела старинен пистолет.
Ние с Джем я мразехме. Ако седеше на верандата, докато минавахме, тя ни изглеждаше ехидно, безмилостно ни питаше за нашето поведение и тъжно предричаше какво ще излезе от нас — обикновено от нас нямаше да излезе нищо. Бяхме решили да минаваме по отсрещния тротоар, но се отказахме и от тази идея, защото това само я караше да повишава глас, докато я чуеше целият квартал.
Не можехме с нищо да й угодим. Ако й кажех весело: „Здрасти, мисис Дюбоуз!“, тя отговаряше: „Не ми казвай «здрасти», грозно момиче! Трябва да ми казваш «Добър ден, мисис Дюбоуз!»“
Беше зла. Веднъж чу Джем да говори за баща ни и да го нарича „Атикус“ и едва не получи удар. Освен че бяхме най-дръзките и нахални глупаци, които била виждала, тя ни заяви колко жалко било, че баща ни не се оженил повторно след смъртта на мама. Нямало по-очарователна жена от мама, каза тя, и било просто обидно да се гледа как Атикус оставя децата й да подивяват. Аз не помнех мама, но Джем я помнеше, понякога ми разказваше за нея и когато мисис Дюбоуз ни обсипа с тия думи, той побледня като платно.