След като преживя историята с Бу Редли, бясното куче и други някои ужаси, Джем заключи, че би било страхливост да спираме пред къщата на мис Рейшъл и там да чакаме, затова реши всяка вечер да тичаме до ъгъла на пощата, за да посрещаме Атикус от работа. Безброй пъти Джем посрещаше Атикус, разярен от последните подмятания на мисис Дюбоуз.
— По-спокойно, сине — казваше Атикус. — Тя е стара и болна. Горе главата и бъди джентълмен. Каквото и да ти говори, не трябва да губиш самообладание.
Джем казваше, че не е толкова болна, щом може да крещи така високо. Когато тримата стигахме до нейната къща, Атикус сваляше шапка, размахваше я учтиво към нея и казваше:
— Добър вечер, мисис Дюбоуз! Днес изглеждате като на картина.
Никога не чух Атикус да казва на каква картина изглежда. Той й разправяше новините от съда и изразяваше надежда, че тя ще се чувствува добре на следващия ден. После слагаше шапка, качваше ме на раменете си в нейно присъствие и в здрача се прибирахме в къщи. В подобни случаи мислех, че баща ни е най-храбрият човек на света, макар да мразеше пушките и никога да не беше ходил на война.
Джем навърши дванадесет години, на другия ден парите, които му бяха подарили, почнаха да му парят в джоба и рано следобед ние се отправихме към града, Джем мислеше, че има достатъчно пари да купи една малка парна машина за себе си и диригентска палка за мене.
Отдавна бях хвърлила око на тази палка, изложена в „Елмор“ на витрината и украсена с пайети и станиол — струваше седемнадесет цента. По онова време заветната ми мечта беше да порасна по-бързо и да дирижирам оркестъра на учащите се от средните учебни заведения в окръга Мейкомб. Бях развила таланта си дотам, че хвърлях диригентската палка нагоре и почти я улавях, когато падаше; поради това Калпурния не ме пускаше в къщата, щом ме видеше с пръчка в ръка. Чувствувах, че ако имам истинска палка, мога да се оправя напълно, и смятах, че е много благородно от страна на Джем да ми я купи.
Когато минахме покрай къщата на мисис Дюбоуз, тя седеше на терасата.
— Хей, къде отивате, вие двамата, по това време? — извика. — Сигурно бягате от училище. Ще позвъня на директора и ще му кажа! — Тя хвана колелата на стола си и го извърна надясно.
— Днеска сме събота, мисис Дюбоуз — каза Джем.
— Дори и да сме събота, какво от това? — неясно отвърна тя. — Любопитно ми е дали баща ви знае къде сте?
— Мисис Дюбоуз, ние още от такива ходим сами в града! — Джем показа с ръка на два фута от тротоара.
— Не ме лъжи! — извика тя. — Джереми Финч, Моди Аткинсън ми каза, че отзарана си счупил стъблото на асмата й. Тя ще каже на баща ти и тогава ще видиш ти! Да не се казвам Дюбоуз, ако до една седмица не те изпратят в изправително училище!
Джем от миналото лято не се беше приближавал до асмата на мисис Моди, а знаеше, че дори и да се беше приближавал, мисис Моди пак нямаше да каже на Атикус, затова отрече изобщо.
— Не ми противоречи! — изрева мисис Дюбоуз. — А ти… — тя отправи към мене изкривения си от артрит показалец — ти защо си с панталони? Ти си млада дама и трябва да бъдеш с комбинезон и рокля. Ако някой не се заеме с възпитанието ти, от тебе няма да излезе нищо друго освен келнерка!… Ха! Една Финч ще прислужва по масите в кафенето „О Кей“. Хо-хо!
Обзе ме ужас. Кафенето „О Кей“ беше тайнствено заведение в северната част на градския площад. Сграбчих ръката на Джем, но той я издърпа.
— Дръж се, Скаут — пошепна той. — Не й обръщай внимание, горе главата и бъди джентълмен!
Но мисис Дюбоуз не ни остави да си тръгнем.
— И не само това, че една Финч ще прислужва на масите! Друг един. Финч пък защищава, в съда черни!
Джем се вцепени. Мисис Дюбоуз го беше улучила в болното място и го знаеше.
— Докъде стигна светът? Един Финч да върви против собствените си обичаи. — Тя сложи ръка на устата си. Когато я отдръпна, от нея се проточи слюнка на дълга сребриста нишка. — Ще кажа, че баща ти е също като черните и като белия измет, за който работи!
Джем се изчерви като рак. Дръпнах го за ръкава и след нас се изля цяла една разобличителна реч за израждането на нашия семеен морал. Речта се основаваше на обстоятелството, че половината от рода Финч били и без това в лудницата, но ако майка ни била жива, нямало да се стигне до подобно положение.
Не зная какво възмути най-много Джем, но мене ме обиди нейната преценка за душевното състояние на нашия род. Бях почти свикнала да чувам обиди по адрес на Атикус. Но за първи път обидата идеше от възрастен. С изключение, на забележките й срещу Атикус, нападението на мисис Дюбоуз беше нещо обикновено.