Във въздуха се носеше миризма на лято, по сенките беше хладно, но слънцето напичаше, а това бе предвестник на хубаво време; щяха да свършат занятията в училище и щеше да дойде Дил.
Джем купи парната машинка и след това отидохме в „Елмор“ за моята палка. Покупката на парната машинка не достави никакво удоволствие на Джем; той я натика в джоба си и мълчаливо тръгна с мен за в къщи. На път за в къщи аз едва не ударих мистър Лин Дис с палката и той каза: „Внимавай, Скаут!“, понеже не успях да я хвана, а когато наближихме къщата на мисис Дюбоуз, палката ми беше съвсем измацана, защото много пъти я бях изпускала в калта.
Мисис Дюбоуз не беше на верандата.
След години аз често се замислях какво бе подтикнало Джем да извърши подобна постъпка, да наруши бащиното наставление „трябва да бъдеш джентълмен, сине“ и да излезе от благородната търпимост, която наскоро бе възприел. Джем не по-малко от мене се бе наслушал на празни приказки срещу Атикус, но аз смятах за нещо естествено той да запазва хладнокръвие — Джем по начало беше спокойна натура и не избухваше лесно. По онова време обаче аз реших, че за няколко минути той просто полудя и това единствено би могло да обясни постъпката му.
Постъпката на Джем беше нещо, което и аз бих направила като нищо, ако върху мен не тежеше възбраната на Атикус, понеже, по мое мнение, тя ни запрещаваше да воюваме и против всякакви отвратителни бабички. Точно се бяхме изравнили с нейната порта, когато Джем грабна палката от ръката ми, размаха я диво и изтича по стъпалата в предната градина на мисис Дюбоуз; той забрави всичко, което му беше казал Атикус, забрави, че мисис Дюбоуз крие пистолет в шаловете си и че ако тя не го улучи, прислужницата й Джеси сигурно няма да го пропусне.
Джем се поуспокои едвам, когато беше прекършил върховете на всички камелии в двора на мисис Дюбоуз и когато земята беше застлана със зелени пъпки и листа. Той строши палката в коляното си и захвърли двете парчета на земята.
До това време аз пищях. Джем ме дръпна за косата, каза, че пак ще ме дръпне, и че ако не млъкна, те ме оскубе цялата. Аз не млъкнах и той ме ритна. Загубих равновесие и паднах по лице. Джем ме вдигна грубо, но сякаш съжаляваше. Нямаше какво да приказваме.
Тази вечер предпочетохме да не посрещаме Атикус. Въртяхме се из кухнята, докато Калпурния ни изгони. Калпурния бе узнала всичко по някакви странни магьоснически пътища. Тя не ни утеши кой знае колко, но въпреки това даде на Джем филия препечен хляб с масло, а той го раздели за двама ни. Имаше вкус на памук.
Отидохме във всекидневната. Взех едно футболно списание, намерих снимката на Дикси Хоуел, показах я на Джем и казах:
— Много си приличате. — Това беше най-милото, което успях да измисля, но и то не помогна. Той седеше прегърбен на един люлеещ се стол до прозорците, мръщеше се и чакаше. Свечери се.
Мина време, колкото цели две геологически епохи и едва тогава чухме как подметките на Атикус се търкат в стъпалата на предната врата. Вратата щракна, последва тишина — Атикус беше при закачалката в антрето, — после той извика: „Джем!“ Гласът му беше като зимен вятър.
Атикус запали полюлея във всекидневната и ни видя замръзнали на местата си. В едната си ръка той носеше моята палка; мръсният й жълт пискюл се влачеше по килима. Протегна другата си ръка; на дланта лежаха бухнали пъпки от камелия.
— Джем — каза той, — това твоя работа ли е?
— Да, сър.
— Защо го направи?
— Тя каза, че си защищавал черните и белия измет — обясни Джем тихо.
— И ти направи това, защото тя каза така?
Устните на Джем помръднаха, но неговото „Да, сър“ не се чу.
— Сине, не се съмнявам, че твоите връстници ти досаждат, задето аз защищавам черни, както казваш, но да постъпиш така спрямо една болна, стара жена е непростително. Съветвам те да отидеш и да поговориш с мисис Дюбоуз — каза Атикус. — После ела направо в къщи.
Джем не помръдна.
— Казах да отидеш.
Последвах Джем навън от всекидневната.
— Ти се върни — каза ми Атикус.
Върнах се.
Атикус взе вестника „Мобил прес“ и седна в люлеещия се стол, от който беше станал Джем. Не разбирах как може да седи и спокойно да си чете вестника, когато единственият му син се подлагаше на риска да бъде убит със стар, ръждясал пистолет от армията на конфедерацията. Разбира се, понякога Джем така ме дразнеше, че сама бих го убила, но като си помислех малко, виждах, че нямам никого другиго, освен него. Атикус, изглежда, не разбираше тези неща, или пък му беше все едно.