— Ела по-близо — каза мисис Дюбоуз. — Ела до кревата.
Ние приближихме столовете си. Никога не се бях приближавала толкова близо до нея и повече от всичко на света ми се искаше пак да отдръпна стола си настрани.
Тя беше ужасяваща. Лицето й имаше цвят на мръсен калъф за възглавница, а от ъглите на устата й се стичаше блестяща влага и се спускаше като ледени висулки към дълбоките бръчки около брадичката. Бузите й бяха осеяни със старчески петна, а в безцветните й очи се открояваха тъмни зеници. Ръцете бяха възлести, а ноктите — обрасли с кожички. Не си беше сложила долната челюст и горната й уста се издаваше напред; от време на време повдигаше долната си устна до горната челюст и заедно с нея се повдигаше и брадичката й. От това слюнките й започваха да текат по-бързо.
Стараех се да не я гледам. Джем разтвори „Айвънхоу“ и зачете. Опитах се да чета заедно с него, но той четеше много бързо. Когато стигаше до дума, която не познаваше, Джем я прескачаше, но мисис Дюбоуз го хващаше и го караше да я произнесе буква по буква. Джем чете, може би, двадесет минути и през цялото това време аз гледах ту към изцапаната със сажди камина, ту през прозореца, където и да е, само да не я гледам нея. Джем продължаваше да чете, а аз забелязах, че мисис Дюбоуз започна все по-рядко да го поправя. Веднъж Джем не довърши една фраза, а тя дори не забеляза. Беше престанала да го слуша. Погледнах към кревата.
С мисис Дюбоуз се бе случило нещо. Лежеше в кревата с издърпани до брадичката одеяла. Виждаха се само главата и раменете й. Главата й бавно се въртеше ту на едната, ту на другата страна. От време на време разтваряше широко уста и виждах как мърда езика си. По устните й се събираше слюнка; тя я преглъщаше и отново отваряше уста. Устата й сякаш живееше самостоятелен живот, независимо от тялото, отваряше се и се затваряше като мида по време на отлив. От време на време издаваше звук „пт“ — сякаш вреше каша.
Дръпнах Джем за ръкава.
Той ме погледна, после — към кревата. Главата й се извърна отново към нас и Джем я попита:
— Мисис Дюбоуз, да не ви е лошо?
Тя не го чу.
Будилникът иззвъня и ни изплаши здравата. Малко по-късно, все още настръхнали, ние с Джем бяхме на тротоара и се запътихме към къщи. Не избягахме — Джеси ни изпрати: преди още будилникът да беше спрял, тя влезе в стаята и ни избута навън.
— Хайде, вървете си — каза тя.
Джем се поколеба на вратата.
— Време е да взема лекарства — обясни Джеси. Докато вратата се затваряше зад нас, видях Джеси да се отправя бързо към кревата на мисис Дюбоуз.
Прибрахме се у дома, беше едва четири без петнадесет и ние с Джем играхме футбол в задния двор, докато стане време да посрещнем Атикус. Атикус донесе два жълти молива за мен и едно футболно списание за Джем, това, предполагам, беше нещо като мълчаливо възнаграждение за първото ни посещение при мисис Дюбоуз. Джем му разправи какво се беше случило.
— Изплаши ли ви? — попита Атикус.
— Не, сър — отвърна Джем, — но е много противна. Има някакви припадъци. И непрекъснато й тече слюнката.
— Тя не е виновна. Когато са болни, хората понякога не са много приятни за гледане.
— Мене ме изплаши — казах аз.
Атикус ме погледна над очилата си.
— Не си длъжна и ти да ходиш с Джем.
Следващият следобед при мисис Дюбоуз беше като първия. Такива бяха и другите следобеди, докато постепенно се установи известен ред: всичко започваше нормално — отначало мисис Дюбоуз дразнеше Джем, като разговаряше на своите любими теми: как й унищожил камелиите и как баща ни бил чернолюбец, после ставаше все по-мълчалива, докато изпадаше в унес. Будилникът иззвъняваше, Джеси ни отправяше и остатъкът от следобеда оставаше за нас.
— Атикус — казах аз една вечер, — какво точно значи чернолюбец.
Лицето на Атикус придоби сериозен израз.
— Да не би някой да ти вика така?
— Не, сър, така те нарича мисис Дюбоуз. Всеки следобед те нарича така за разгрявка. За пръв път го чух на Коледа, когато Френсис те нарече така.
— Затова ли се нахвърли върху него? — попита Атикус.
— Да, сър…
— Тогава защо ме питаш какво значи?
Опитах се да обясня на Атикус, че не се бях ядосала толкова от думите на Френсис, колкото от начина, по който ги беше казал.
— Все едно, че ми казваше „сополанка“ или нещо такова.
— Скаут — каза Атикус, — „чернолюбец“ е една от тези думи, които не означават нищо… също като „сополанка“. Трудно е да ти го обясня — простите хора я употребяват, когато им се струва, че някой се отнася с негрите по-добре, отколкото със самите тях. Употребява се и от някои хора като нас, когато искат да нагрубят някого.
— Ти нали не си чернолюбец?