— Чернолюбец съм, разбира се. Старая се да обичам всички… Понякога ми ставаше мъчно, мъничката ми, но ти знай, че никога не е обидно да те назоват с нещо, което на някого се струва оскърбително. Това само показва колко е жалък такъв човек и не е обидно за тебе. Не се огорчавай от мисис Дюбоуз. Тя си е достатъчно нещастна.
Месецът почти изтичаше и Джем веднъж преодоляваше сър Уолтър Скаут, както на шега го наричаше, а мисис Дюбоуз го поправяше на всяка дума, когато на вратата се почука.
— Влез — изкрещя тя.
Беше Атикус. Той се приближи до кревата и хвана ръката на мисис Дюбоуз.
— Връщах се от работа, не видях децата и помислих, че може би са още тук — каза той.
Мисис Дюбоуз му се усмихна. Никак не можех да си обясня как му говори, когато по всичко личеше, че не може да го понася.
— Знаеш ли колко е часът, Атикус? — попита тя. — Точно пет и четиринадесет минути. Будилникът е нагласен да звъни в пет и половина. Имай го предвид.
Внезапно съобразих, че с всеки изминат ден ние оставахме по малко повече у мисис Дюбоуз, че с всеки изминат ден будилникът звънеше малко по-късно и че когато иззвъняваше, тя вече бе припаднала. Днес тя дразни Джем цели два часа, без да дава признаци на скорошен припадък и аз се чувствувах попаднала в безнадеждна клопка. Будилникът беше сигнал за нашето освобождение; какво щяхме да правим, ако някой ден не иззвънеше?
— Мислех, че Джем трябваше да чете определен брой дни — каза Атикус.
— Една седмица още, за по-сигурно — отвърна тя.
— Но… — надигна се Джем.
Атикус протегна ръка и Джем млъкна. Прибирахме се в къщи и Джем каза, че е трябвало да чете един месец, месецът е изтекъл и сега не е честно да продължава.
— Само една седмица, сине — каза Атикус.
— Не — отказа Джем.
— Да — рече Атикус.
Другата седмица пак бяхме у мисис Дюбоуз. Будилникът вече не звънеше и мисис Дюбоуз ни освобождаваше с: „Достатъчно за днес“, но толкова късно, че когато се прибирахме, Атикус вече си четеше вестника. Припадъците й спряха, но тя си оставаше същата във всяко друго отношение: когато сър Уолтър Скот се впускаше в дълги описания на ровове и замъци, мисис Дюбоуз се отегчаваше и почваше да се заяжда с нас:
— Джереми Финч, бях ти казала, че ще съжаляваш, дето унищожи камелиите ми. Сега вече съжаляваш, нали?
Джем казваше, че наистина съжалява.
— Мислеше си, че можеш да погубиш моите „планински снегове“, а? А Джеси ми казва, че най-високата пуска отново пъпки. Другия път ще знаеш точно как да постъпиш, нали? Ще ги изкорениш, нали?
Джем отвръщаше, че непременно ще ги изкорени.
— Недей мрънка, момче! Вдигни глава и кажи: „да, госпожо“. Само че като имаш предвид кой е баща ти, май не ти се иска да вдигаш глава!
Джем повдигаше брадичка и се вглеждаше в мисис Дюбоуз, без по лицето му да се чете гняв. През изтеклите седмици той беше възприел израза на учтивост и далечен интерес, с който посрещаше и най-невероятните й, смръзващи кръвта измислици.
Най-после настъпи денят, когато мисис Дюбоуз каза „Достатъчно“ и прибави: „Това е всичко. Довиждане.“
Изпитанието свърши. В изблик на радост ние изскочихме на тротоара и започнахме да скачаме и да викаме.
Тази пролет беше добра: дните нараснаха и имахме повече време за игра. Главата на Джем беше пълна с данни за футболистите от цялата страна. Всяка вечер Атикус ни четеше спортните страници на вестника. Като се съдеше по предполагаемия състав, отборът на Алабама можеше и тази година да завоюва Розовата купа, макар че ние не можехме да произнесем нито едно от имената на играчите. Една вечер Атикус беше стигнал до средата на спортния преглед от Уинди Ситън, когато телефонът иззвъня.
Той се обади, отиде до закачалката и си взе шапката.
— Отивам до мисис Дюбоуз — каза той. — Няма да се бавя.
Но Атикус се забави твърде много. Като се върна, носеше кутия за бонбони. Атикус седна във всекидневната и сложи кутията на пода, до стола си.
— Какво искаше? — попита Джем.
Не бяхме виждали мисис Дюбоуз цял месец. Когато минавахме покрай нейната къща, тя вече не седеше на верандата.
— Тя умря, сине — каза Атикус. — Умря преди няколко минути.
— О! — възкликна Джем. — Това е добре.
— Вярно — каза Атикус. — Тя вече не се мъчи. Дълго време беше болна. Знаеш ли, сине, от какво имаше припадъци?
Джем поклати глава.
Мисис Дюбоуз беше морфинистка — каза Атикус. — Много години тя е вземала морфин, за да успокои болките си. Лекарите я бяха научили. Тя можеше да прекара живота си, като взема морфин, и нямаше да изпитва болки, но характерът й бе твърде упорит…
— Сър? — каза Джем.
— Точно преди твоя подвиг в градината, тя ме повика да направя завещанието й. Доктор Рейнолдс й беше казал, че й остават само няколко месеца. Всичките й делови работи бяха в пълен ред, но тя каза: „Има още нещо, което не е наред“.