Църковният двор и гробищата до него бяха покрити с глина, твърда като тухла. Когато някой умреше през сухо време, покриваха трупа с блокове лед, докато завали и земята омекне. Няколко гроба в гробището имаха килнати надгробни камъни; по-новите бяха обградени с яркоцветни стъкла и счупени бутилки от кока-кола. Над някои гробове имаше гръмоотводи, които пазеха неспокойните мъртъвци; върху гробовете на бебетата стърчаха угарки от свещи. Бяха приятни гробища.
Влязохме в двора на църквата и ни посрещна топлата, сладко горчива миризма на чисти негри — брилянтин, емфие, одеколон, сапун, ментови бонбони и люлякова пудра.
Когато ни видяха с Калпурния, мъжете се отдръпнаха и свалиха шапки; жените скръстиха ръце отпред — с почтително внимание. Отстъпиха и откриха специално за нас малка пътека до вратата на църквата. Калпурния вървеше по средата между мене и Джем и отговаряше на поздравите на ярко облечените й съседи.
— Какво си наумила, мисис Калп? — обади се един глас зад нас.
Калпурния сложи ръце на рамената ни, ние спряхме и се извърнахме: зад нас на пътеката беше застанала висока негърка. Беше се отпуснала на един крак; левият й лакът се опираше в хълбока и ни сочеше с вдигната длан. Главата й приличаше на пъпеш със странни бадемовидни очи, прав нос и уста като индиански лък. Видя ми се много висока.
Усетих как ръката на Калпурния стисна рамото ми.
— Какво искаш, Лула? — попита тя с глас, който дотогава не бях чувала. Говореше спокойно, презрително.
— Искам да знам защо водиш бели деца в църква за черни?
— Те са мои гости — каза Калпурния. Гласът й пак ми се стори странен: говореше като другите негри.
— Да, а през седмицата ти стоиш на гости в къщата на Финч.
Сред тълпата се разнесе ропот.
— Не се тревожи — прошепна ми Калпурния, но розите на шапката й се разклатиха от възмущение.
Лула тръгна по пътеката към нас и Калпурния каза:
— Не се приближавай, черна жено!
Лула спря, но отвърна:
— Не трябва да водиш тук бели деца — те си имат тяхна църква, ние си имаме наша. Тука е нашата църква, мисис Калп, нали?
— А господ е навсякъде един и същ, нали? — каза Калпурния.
— Хайде да си отидем в къщи, Калп — предложи Джем, — тук не ни искат…
Бях съгласна с него: тук не ни искаха! По-скоро почувствувах, отколкото видях, че тълпата напира към нас. Негрите сякаш се приближаваха към нас, но като погледнах Калпурния, видях, че в очите й бляскат весели пламъчета. Обърнах се към пътеката — Лула я нямаше. На нейното място се беше издигнала плътна стена от черни.
Един от тях пристъпи напред. Беше Зибо, градският боклукчия.
— Мистър Джем — каза той, — страшно се радваме, че сте дошли при нас. Просто не обръщайте внимание на Лула, тя се заяжда, защото преподобният Сайкс заплаши, че ще я порицае в проповедта си. Тя си е отдавна такава, все прави скандали, все измисля нещо и се надува, а ние страшно се радваме, че сте дошли при нас.
След това Калпурния ни поведе към вратата на църквата, където ни посрещна преподобният Сайкс и ни отведе на предната скамейка.
Отвътре „Първата покупка“ беше неизмазана и небоядисана. По стените на медни скоби висяха незапалени газови лампи; скамейките бяха от груби чамови дъски. Зад простата дъбова катедра висеше хоругва от избеляла розова коприна с надпис „Бог е любов“ и това бе единственото украшение в църквата, с изключение на една литография от Хънт „Светлината на света“. Нямаше нито следа от пиано, орган, молитвеници, църковни програми — всички тези досадни работи, които бяхме привикнали да виждаме всяка неделя. Вътре цареше полумрак, въздухът беше влажен и прохладен, но нахлулото паство го затопли. На всяко седалище имаше по едно евтино картонено ветрило с ярка рисунка на Гетсиманската градина, подарък от Тиндел, дружество за металически изделия. Тиндел („Кажете от какво се нуждаете и ние ще ви го доставим“).
Калпурния ни посочи да седнем в края на реда и се настани между нас. Тя бръкна в чантата си, извади носната си кърпа и развърза възела с дребните пари, който беше завързан на единия й ъгъл. Даде на Джем и на мен по една монета от десет цента.
— Ние си имаме — пошепна Джем.
— Дръжте си ги — каза Калпурния, — сега сте мои гости.
По лицето на Джем за кратко време се изписа нерешителност. Той не знаеше дали е редно да си запазим нашите пари, но вродената му учтивост взе връх и той пусна своята монета в джоба си. Аз постъпих по същия начин, без никакви угризения на съвестта.