— Толкова ли си стара?
— По-стара съм и от мистър Финч дори — засмя се Калпурния. — Но не зная с колко години! Веднъж се опитахме да си спомним и да разберем на колко години съм… но и аз си спомням само няколко години преди него, така че не съм много по-стара, още повече, че жените имат по-добра памет от мъжете…
— А кога е рожденият ти ден, Калп?
— Празнувам на Коледа, защото по-лесно се помни… нямам истински рожден ден.
— Но, Калп — запротестира Джем, — ти не изглеждаш и наполовина толкова стара, колкото Атикус.
— На черните не им личи възрастта — каза тя.
— Може би, защото не могат да четат. Калп, ти ли си учила Зибо?
— Да, мистър Джем. Когато той беше малък, още нямаше училище. Но аз го накарах да учи.
Зибо беше най-старият син на Калпурния. Ако се бях замислила по-рано по този въпрос, щях да открия, че Калпурния е доста стара — Зибо имаше вече израснали деца, — но никога не се бях замисляла.
— По буквар ли си го учила, като нас? — попитах аз.
— Не, всеки ден го карах да учи по една страница от библията. Имаше и още една книжка, по която ме учеше мис Бюфорд — не можете да се сетите откъде е тя — каза Калпурния. — Даде ми я вашият дядо Финч.
— Значи ти си от „пристанището“? — попита Джем. — Никога не си ни казвала.
— Оттам съм, разбира се, мистър Джем. Отраснах там, между имението на Бюфордовци и „Пристанището“. През целия си живот съм работила или за Бюфордовци, или за Финч, а в Мейкомб дойдох, когато баща ви и майка ви се ожениха.
— А как се казваше книгата, Калп? — попитах аз.
— Коментариите на Блекстоун.
Джем беше поразен.
— И по тази книга си учила Зибо?
— Ами да, мистър Джем — Калпурния срамежливо прикри уста с ръката си. — Други книги нямах. Дядо ви казваше, че мистър Блекстоун пишел на прекрасен английски…
— Затова ти не приказваш като другите — каза Джем.
— Като кои други?
— Като другите черни. Но, Калп, в църквата ти приказваше като тях…
Никога не ми беше идвало на ум, че Калпурния води двойнствен живот. Мисълта, че има отделно съществование извън нашия дом, беше нова за мене, да не говорим за това, че Калпурния владееше два езика.
— Калп — попитах я аз, — защо приказваш като черна с… с твоите хора, когато знаеш, че не е правилно?
— Най-напред, самата аз съм черна…
— Това не значи, че трябва да приказваш като тях, щом знаеш как се приказва правилно — заяви Джем.
Калпурния бутна шапката си, почеса се и пак я нахлупи грижливо над ушите.
— Мъчно е да ви обясня — каза тя. — Представете си, че вие двамата със Скаут приказвате в къщи като черни — няма да бъде правилно, нали? А не е ли същото, ако в църквата аз приказвам като бяла със съседите си? Ще помислят, че се надувам.
— Но нали знаеш как се приказва правилно? — настоях аз.
— Не трябва винаги да показваш всичко, което знаеш. Такова нещо не подхожда за жени… и после, хората не обичат, когато някой е по-умен от тях. Дразнят се. Ти никого не можеш да промениш, като му приказваш правилно. Хората трябва сами да имат желание да учат, а когато нямат желание, нищо не може да се направи, освен да си мълчиш и да приказваш като тях.
— Калп, може ли някой път да дойда да те видя?
— Да ме видиш ли, миличка? Нали ме виждаш всеки ден?
— У тебе, в къщи — казах аз. — Някой път, след работно време? Атикус ще ме доведе.
— Винаги, когато поискаш — отвърна тя. — Ще ни бъде много приятно.
Бяхме стигнали до тротоара пред къщата на Редли.
— Погледни там, на верандата — посочи Джем.
Погледнах към къщата на Редли — надявах се, че ще видя призрачния й обитател да прави слънчеви бани. Но верандата беше празна.
— На нашата веранда — каза Джем.
Погледнах натам. В люлеещия се стол, изправена и непреклонна, седеше леля Александра, сякаш целия си живот не се бе отделяла от това място.
13
— Занеси чантата ми в предната спалня, Калпурния — бяха първите думи на леля Александра. — Джин-Луиза, престани да се чешеш по главата! — бяха следващите й думи.
Калпурния взе тежката чанта на леля и отвори вратата.
— Аз ще я отнеса — каза Джем и я пое. Чух чантата да се тътрузи по пода в спалнята. В този звук се долавяше известно постоянство.
— На гости ли си ни дошла, лельо? — попитах аз.
Леля Александра рядко напущаше „Пристанището“, за да ни дойде на гости, и винаги пътуваше с голям блясък. Тя притежаваше квадратен яркозелен буик и черен шофьор; и колата, и шофьорът винаги бяха толкова чисти, че ни призляваше, но днес не се виждаха наоколо.
— Баща ви нищо ли не ви каза? — попита тя.