Ние с Джем поклатихме глави.
— Сигурно е забравил. Нали не се е върнал още?
— Не, обикновено се връща късно следобед — обясни Джем.
— Ние с него решихме, че е време да дойда и да поживея малко при вас.
В Мейкомб „малко“ означаваше от три дни до тридесет години. Ние с Джем се спогледахме.
— Джем расте, а и ти също — каза ми тя. — Решихме, че малко женско присъствие ще ти бъде от полза. Няма да минат много години, Джин-Луиза, и ти ще започнеш да се интересуваш от рокли и от момчета…
Можех да отговоря по няколко начина: че Калпурния също е жена, че щяха да минат много години, преди да започна да се интересувам от момчета, че никога няма да ме интересуват рокли… но си замълчах.
— А какво ще прави вуйчо Джими? — попита Джем. — И той ли ще дойде?
— О, не, той ще си остане в „Пристанището“. Ще се грижи за фермата.
— Няма ли да ти липсва? — попитах аз и в същия миг разбрах, че въпросът ми е нетактичен. Все едно беше дали чичо Джими го имаше или нямаше, защото той никога не говореше. Леля Александра не обърна внимание на моя въпрос.
Не можах да измисля какво още да говоря с нея. Всъщност, никога не можех да измисля какво да й говоря и се сетих за миналите ни мъчителни разговорил „Как си Джин-Луиза?“ „Много добре, благодаря, госпожо, а вие как сте?“ „Много добре, благодаря; с какво се занимаваш?“ „С нищо.“ „С нищо ли?“ „С нищо, госпожо.“ „Сигурно имаш приятели?“ „Да, госпожо.“ „Е, какво правите?“ „Нищо“.
Явно бе, че леля ме смята за крайно загубена, защото веднъж я чух да казва на Атикус, че съм била бавно развиваща се.
Зад нейното пристигане се криеше нещо друго, но тогава не пожелах да я разпитвам; беше неделя, а в неделя леля Александра винаги биваше раздразнителна. Предполагам, че това се дължеше на корсета, който слагаше. Не беше дебела, но доста солидна и избираше такива помощни съоръжения, които издигаха бюста й на замайваща висота, пристягаха талията й и караха задникът й пищно да изпъква; от всичко това човек оставаше с впечатлението, че на младини леля Александра е имала фигура като пясъчен часовник. Откъдето й да се погледнеше тялото й, то беше внушително.
Следобедът премина в онова тихо униние, което винаги настъпва при появата на роднини, докато най-сетне то беше разпръснато от шума на една кола, спряла пред къщи. Атикус се връщаше от Монтгомъри. Джем забрави достойнството си и изтича заедно с мене да го посрещне. Той сграбчи куфара и чантата му, а аз скочих в ръцете му, усетих леката му суха целувка и казах:
— Донесе ли ми книжка? Знаеш ли, че леля е тука?
Атикус отговори утвърдително и на двата въпроса.
— Харесва ли ти, че леля ще живее при нас?
Казах, че много се радвам, което беше безсрамна лъжа, но човек трябва да послъгва при определени обстоятелства, особено ако не може да ги промени.
— Ние решихме, че вие, деца, вече имате някои нужди… изобщо, Скаут — каза Атикус, — леля Александра услужва на мен и на вас. Аз не мога да бъда по цял ден с вас, а това лято ще е доста горещо.
— Да, сър — отговорих аз, без да разбера нито дума от това, което той ми каза. Но ми се стори, че идеята за идването на леля Александра не е хрумнала на Атикус, а на нея самата. Леля имаше навика да обявява пред всички „какво е най-добре за семейството“ и предполагам, че пристигането й при нас беше също последица от този навик.
Мейкомб я посрещна с отворени обятия. Мисис Моди Аткинсон опече любимата си торта и толкова я напои с ром, че аз се понапих; мис Стефани Крауфорд правеше дълги посещения на леля Александра, по време на които мис Стефани поклащаше глава и казваше: „Ъх, ъх“. Следобед съседката ни мисис Рейшъл канеше леля Александра на кафе и дори мистър Натан Редли се появи в двора и каза, че много се радва да я види.
След като се настани и всекидневието продължи отново, на нас ни се струваше, че винаги е живяла в къщи. Угощенията, които правеше за събранията на мисионерското дружество, укрепиха репутацията й на добра домакиня. Тя не позволяваше на Калпурния да прави деликатесите, с които поддържаше силите на мисионерското дружество, докато траеха дългите доклади; записа се и в Мейкомбския дамски клуб и стана негова секретарка. За всички участници в доброто общество на окръга леля Александра беше един от последните представители на аристокрацията; имаше маниери, добити в пансион; бе авторитет по въпросите на морала; и неизцерима клюкарка. Когато леля Александра е ходила на училище, в никой учебник не е било писано, че човек може да се разяжда от вътрешни съмнения, така че тя нямаше понятие от тях. Никога не скучаеше и при най-малката възможност веднага се възползуваше от царствените си привилегии: започваше да урежда, да съветва, да предпазва и да предупреждава.