Никога не изпускаше възможността да посочи недостатъците на другите родове за слава на нашия; този навик най-често развеселяваше Джем.
— Леля трябва да внимава какво говори, защото задява почти всички хора в Мейкомб, а с половината от тях ние сме роднини.
Когато ни посочваше поуката от самоубийството на младия Сам Мериуедър, леля Александра каза, че целият му род имал склонност към болезнена меланхолия. Щом някое шестнадесетгодишно момиче от хора се изсмееше, леля казваше веднага:
— Всички жени от Пенфилдовци са вятърничави.
Изглежда, че всеки в Мейкомб имаше някаква наклонност: наклонност към пиянство, към комар, към скъперничество, към чудачество.
Веднъж пък леля Александра ни увери, че мис Стефани Крауфорд имала наследствена склонност да се бърка в чужди работи и Атикус каза:
— Сестро, като си помисли човек, нашето поколение в рода Финч всъщност е първото, в което братовчедите и братовчедките не се женят помежду си. Дали в рода Финч няма склонност към кръвосмешение?
Леля каза, че нямало такова нещо, но поради тази причина сме били с малки ръце и крака.
Никога не можах да разбера защо толкова я вълнуват въпросите за наследствеността. Отнякъде бях останала с убеждението, че благородни са тия хора, които вършат по силите си най-доброто, но леля Александра косвено изразяваше друго мнение — за нея, колкото по-дълго един род е клечал върху дадено парче земя, толкова е по-благороден.
— В такъв случай Юеловци са много благородни хора — каза Джем. Родът, от който произлизаха Бърис Юел и неговите братя, вече от три поколения живееше на същото място зад бунището на Мейкомб и процъфтяваше от помощи за бедни.
Въпреки това в теорията на леля Александра имаше и доза истина. Мейкомб бе стар град. Беше на двадесет мили източно от „Пристанището на Финч“ и за такъв стар град бе твърде неудобно отдалечен от брега. Впрочем Мейкомб е щял да бъде по-близо до реката, но затова попречила упоритостта на някой си Синкфилд, който в най-ранни времена открил кръчма точно там, където се кръстосвали два пътя — единствената кръчма наоколо. Синкфилд не бил особен патриот, той обслужвал всички и продавал амуниции и на индианците, и на белите поселници, без да го е грижа дали заведението му е на територията на Алабама или на племето крик, стига да носи печалба. Кръчмата процъфтявала, когато губернаторът Уйлям Уат Биб, за да подсили спокойствието в новосъздадения окръг, изпратил земемери да определят къде се намира центърът му и да установят там седалището на администрацията. Земемерите, гости на Синкфилд, обяснили на своя любезен домакин, че той се намира в границите на окръга Мейкомб и му показали мястото, където щял да бъде издигнат окръжният център. Ако при този случай Синкфилд не бил защитил смело интересите си, Мейкомб може би щял да се намира сега сред Уинстоновите блата — напълно безинтересно място. Но вместо това градът израснал и се разширил от кръчмата на Синкфилд, защото самият Синкфилд една вечер напил своите гости, накарал ги да извадят картите и чертежите си, да подрежат малко от едната страна, да прибавят от другата и да нагласят центъра на окръга според неговите изисквания. На другия ден ги изпратил да си вървят заедно с картите и пет бутилки вишновка в дисагите — по две бутилки за всеки от тях и една за губернатора.
Понеже Мейкомб е бил основан единствено като административен център, той не се отличаваше с такава мръсотия, каквато имаха другите градове в Алабама. В началото неговите постройки били солидни, съдебната палата изглеждала внушително, а улиците му — широки. В Мейкомб имаше много специалисти: хората идваха тук да си вадят зъбите, да им поправят каруцата, да прислушат сърцето си, да внесат парите си, да спасят душата си или да доведат на преглед мулетата си. Но в края на краищата, съмнително е дали Синкфилд е постъпил разумно. Той разположил младия град твърде далече от единствения обществен превоз, който съществувал по онова време — речните кораби — и за да си купят нещо от магазините на Мейкомб, хората от северната част на окръга е трябвало да пътуват цели два дни. Поради това градът от сто години не беше променил размерите си и представляваше един остров сред пъстрото море от гори и памучни плантации.
Въпреки че войната между щатите беше отминала Мейкомб, законът за възстановяването на Юга и стопанската разруха бяха принудили града да се увеличи. Той беше нараснал вътрешно. Нови хора рядко идваха да живеят в Мейкомб, едни и същи семейства се женеха помежду си и накрая всички жители на града бяха придобили лека прилика един с друг. Понякога ставаха бракове и с жители на Монтгомъри или Мобил, но това едва-едва разклащаше спокойния поток на семейната прилика. По време на моята младост нещата бяха горе-долу същите.