— Да, госпожо, тя ни заведе — отговори Джем.
Аз си спомних още нещо.
— Да, госпожо, и тя ми обеща, че някой следобед мога да й отида на гости. Атикус, ако нямаш нито против, нека да отида другата неделя, може ли? Калп каза, че ако ти излезеш с колата, тя ще дойде да ме вземе.
— Не може!
Леля Александра го каза. Стреснах се и се извърнах, после отново се обърнах към Атикус и успях да доловя погледа, който хвърли към нея, но беше вече късно.
— Не съм те питала тебе! — казах аз.
Въпреки че беше висок, Атикус сядаше и ставаше от стола по-бързо от всеки друг. Той скочи на крака.
— Извини се на леля си! — каза той.
— Аз не питах нея, питах тебе…
Атикус извърна глава и ме прикова към стената с погледа на здравото си око. Гласът му беше безпощаден.
— Най-напред се извини на леля си.
— Извинявай, лельо — измърморих аз.
— А сега — каза той, — запомни това: ще вършиш каквото ти каже Калпурния, каквото ти кажа аз и докато леля ти е в тази къща, каквото ти каже тя. Ясно ли е?
Аз разбрах, помислих известно време и стигнах до заключението, че единственият начин да се оттегля с известно достойнство е да отида в клозета, където постоях достатъчно, за да помислят, че наистина е трябвало да отида. На връщане се позабавих в хола и чух че във всекидневната се води оживен спор. През вратата видях Джем да седи на канапето с едно футболно списание пред очите, а главата му се въртеше, сякаш по страниците на списанието беше изписан оспорван мач по тенис.
— … трябва да направиш нещо за нея — каза леля. — Твърде дълго оставяш всичко на произвола на съдбата, Атикус, твърде дълго.
— Не виждам никаква вреда, ако и позволя да отиде. Калп ще се грижи за нея еднакво добре там, както и тука.
За каква „нея“ говореха? Сърцето ми слезе в петите: за мене! Почувствувах как около мен се затваря колосаната розова материя на роклите от изправителното училище и за втори път през живота си помислих да избягам. И то веднага.
— Атикус, много добре е човек да бъде мекосърдечен и знам, че ти си добряк, но трябва да мислиш за дъщеря си. Имаш дъщеря, която точно сега расте.
— Тъкмо за това мисля.
— И не се опитвай да отбегнеш този въпрос. Рано или късно ще трябва да вземеш решение, защо не тази вечер? Тя вече не ви е нужна.
Атикус каза с равен глас:
— Александра, Калпурния няма да напусне тази къща, докато тя самата не пожелае това. Може да си на противното мнение, но през тези години аз нямаше да се справя, ако не беше тя. Тя е предан член на нашето семейство и ти просто ще трябва да приемеш нещата такива, каквито са. Освен това, сестро, не искам ти да се преуморяваш заради нас — за това няма никакви причини. Калп и сега ни е толкова необходима, колкото ни е била винаги.
— Но, Атикус…
— После аз съм убеден, че нейното възпитание не е нанесло никаква вреда на децата. Дори в някои отношения тя се е отнасяла по-строго към тях, отколкото би могла родната им майка… никога нищо не им е прощавала безнаказано и не ги е глезила, както правят повечето черни бавачки. Тя се старае да ги възпитава според силите и възможностите си, а нейните сили и възможности — не са малки; освен това децата я обичат.
Поех си дъх. Не говореха за мен, а само за Калпурния. Влязох с облекчение във всекидневната. Атикус се беше оттеглил зад вестника си, а леля Александра измъчваше бродерията. Щък-щък-щък, иглата й пробиваше изпънатия кръг. Тя спря и натегна още повече плата: щък-щък-щък. Беше изпаднала в ярост.
Джем стана и тихо прекоси килима. Направи ми знак да го последвам. Заведе ме в стаята си и затвори вратата. Лицето му беше сериозно.
— Скараха се, Скаут.
По това време ние с Джем се карахме много, но никога дотогава не бях виждала или чувала някой да се кара с Атикус. Гледката ни беше приятна.
— Скаут, опитай се да не сърдиш леля, чуваш ли?
Забележките на Атикус още звучаха обидно в ушите ми и не разбрах молбата в думите на Джем. Отново се наежих.
— Ти искаш да ме учиш какво да правя, така ли?
— Не, просто… той и без нас си има сега достатъчно грижи.
— Като какво, например? — Аз съвсем не бях забелязвала, че Атикус си има много грижи.
— Делото на Том Робинсън го тревожи до смърт…
Аз отвърнах, че нищо не тревожи Атикус. Освен това делото ни причиняваше безпокойство само веднъж в седмицата, а после всичко се забравяше.
— Това е, защото ти не можеш да задържиш нищо в главата си задълго — каза Джем. — А при възрастните е съвсем друго, ние…
През тези дни влудяващият му тон на превъзходство беше станал непоносим. Нищо не искаше да прави, освен да остане сам и да чете. Все още ми даваше всички книги, които прочиташе, но с тази разлика, преди, защото мислеше, че ще ми харесат; а сега, за да ме поучи и възпита.