— По дяволите, Джем, ти пък за какъв се смяташ?
— Слушай, Скаут, говоря ти съвсем сериозно, ако ядосваш леля, ще те… ще те напляскам.
Това ме накара да избухна.
— Ах ти, проклет мафродит, сега те убих!
Джем седеше на кревата, така че лесно успях да сграбча кичура му и да го цапна в устата. Той ми зашлеви шамар и аз се опитах да му нанеса още един ляв, но той ме удари в стомаха и се проснах на пода. Едва не се задуших, но нямаше значение, защото разбрах, че той приема боя и отвръща на ударите ми. Значи все още бяхме равни.
— Значи не си чак толкова възрастен и всемогъщ, а! — изпищях аз и пак се нахвърлих върху него. Джем продължаваше да седи на кревата, така че аз нямах опора, а просто налетях върху него с всичка сила и взех да го удрям, дърпам, щипя и дера. Боят се превърна в битка. Продължихме да се бием, докато Атикус дойде и ни раздели.
— Достатъчно — каза той. — Веднага си лягайте и двамата!
— На-а-а! — казах аз на Джем. И него го изпращаха да спи заедно с мене.
— Кой започна? — попита Атикус примирено.
— Джем. Искаше да ме учи какво да правя. И него ли трябва да слушам?
Атикус се усмихна.
— Да кажем така: ще слушаш Джем, когато успее да те накара да го слушаш. Справедливо ли е?
Леля Александра присъстваше, но мълча през цялото време, а като слезе в хола с Атикус, чухме я да казва:
— … ето, това е точно едно от нещата, за които ти говорех.
Тези й думи отново ни обединиха. Нашите стаи бяха съседни; затворих вратата помежду им и Джем каза:
— Лека нощ, Скаут.
— Лека нощ — измърморих аз и опипом прекосих стаята, за да запаля лампата. Покрай кревата настъпих нещо топло, еластично и доста гладко. Не приличаше на гума и ми се стори, че е живо. Чух го да се движи.
Запалих лампата и огледах пода около кревата. Това, което бях настъпила, го нямаше. Почуках на Джем.
— Какво има? — попита той.
— Какви са змиите на пипане?
— Твърди, студени, мръсни. Защо?
— Струва ми се, че под кревата ми има змия. Ще дойдеш ли да видиш?
— Шегуваш ли се? — Джем отвори вратата. Беше само с панталоните от пижамата си. Със задоволство забелязах, че на устата му още се забелязваше следата от моя юмрук. Като разбра, че не се шегувам, каза: — Ти да не мислиш, че ще си навра лицето при змията. Почакай малко.
Той отиде до кухнята и донесе дългата метла.
— Качи се на кревата — каза.
— Мислиш ли, че наистина е змия? — попитах аз. Подобно нещо беше цяло събитие. Нашите къщи нямаха мазета; бяха построени върху каменни блокове на няколко фута над земята и много рядко влизаха влечуги. Мис Рейшъл Хевърфорд всяка сутрин пиеше по чашка чисто уиски и се извиняваше, че още не може да се оправи от уплахата, когато отворила гардероба да закачи нощницата си и намерила вътре гърмяща змия, удобно навита на кълбо върху дрехите за пране.
Джем замахна с метлата за проба под кревата. Аз погледнах над таблата да видя дали ще излезе змията. Никаква змия не се показа. Джем замахна по-навътре.
— Змиите ръмжат ли?
— Не е змия — каза Джем. — Човек е.
Ненадейно изпод кревата изскочи един мръсен, кафяв вързоп. Джем вдигна метлата и за мъничко не удари Дил по главата.
— Боже милостиви! — почтително каза Джем.
Ние с интерес гледахме как постепенно се измъква Дил. Едва се беше наврял. Той се изправи, разтърси рамена, развъртя краката си в глезените и потърка врат. Кръвообращението му се възстанови и той рече:
— Здрасти.
Джем отново призова бога. А аз бях онемяла.
— Ей, ще пукна! — каза Дил. — Нямате ли нещо за ядене?
Като насън отидох в кухнята. Върнах се с малко мляко и половин царевична питка, останала от вечерята. Дил я погълна, той дъвчеше с предните си зъби, както по-рано.
Най-после си върнах способността да говоря и попитах:
— Как попадна тука?
По твърде сложен път, подкрепен от яденето, Дил ни разправи следната история: бил окован във вериги и оставен да умре в мазето (в Меридиан имало мазета) от новия си баща, който не го обичал; но животът му бил спасен тайно от един фермер, който минавал и чул виковете му за помощ — добрият човек зърно по зърно изсипал през вентилатора цял чувал суров грах, а Дил успял да се освободи, като изтръгнал веригите от стената. С оковите на ръце той излязъл на две мили от Меридиан, където открил една малка менажерия и веднага го наели да мие камилата. Пропътувал с менажерията по целия Мисисипи, докато непогрешимото му чувство за ориентировка му подсказало, че се намира в окръга Абът, щата Алабама, на другия бряг на реката, срещу Мейкомб. Останалата част от пътя извървял пеша.