— Ти кажи сега как попадна тука? — попита Джем.
Бил взел тринадесет долара от портмонето на майка си, качил се на влака, който тръгва в девет часа от Меридиан, и слязъл на гара Мейкомб. Извървял пеша десет или единадесет от четиринадесетте мили до Мейкомб, но не по шосето, а през крайпътните храсти, да не би властите да го търсят, а останалия път се возил, като се хванал отзад за един фургон с памук. Според него, бил лежал под кревата цели два часа; мислел да излезе и да ми помогне да набия Джем, защото Джем бил станал много по-голям, но знаел, че мистър Финч ще ни разтърве, и затова решил да остане, където си е. Беше изморен, невероятно мръсен и се чувствуваше като у дома си.
— Сигурно не знаят, че си тука — каза Джем. — Щяхме да разберем, ако те търсеха…
— Сигурно още претърсват всички кина в Меридиан — захили се Дил.
— Трябва да се обадиш на майка си — каза Джем. — Трябва да й се обадиш, че си тука…
Дил го погледна бързо и Джем сведе очи. След това се изправи и наруши последните остатъци от нашия детски кодекс на честта. Излезе от стаята и слезе в хола.
— Атикус — чу се отдалече гласът му, — можеш ли да дойдеш за минутка?
Изцапаното от пот и мръсотия лице на Дил побледня. А на мене ми прилоша. Атикус се показа на вратата.
Той застана в средата на стаята с ръце в джобовете и погледна Дил.
— Не се бой, Дил — успях най-после да кажа аз. — Ако намисли нещо, той ще ти го каже направо.
Дил ме изгледа.
— Всичко е наред — казах аз. — Ти знаеш, че той няма да те закачи, нали не те е страх от Атикус?
— Не ме е страх — измърмори Дил.
— Но се обзалагам, че си гладен. — Гласът на Атикус си бе възвърнал обичайната приветлива сухота. — Скаут, не може ли да се намери нещо по-добро от една стара царевична питка? Натъпчи го този момък и като се върна, ще видим какво ще правим.
— Мистър Финч, не казвайте на леля Рейшъл, не ме връщайте, моля ви, сър! Отново ще избягам!…
— Спокойно, сине — каза Атикус. — Никой не те кара да ходиш, където и да било, освен в леглото, и то доста скоро. Отивам само да съобщя на мисис Рейшъл, че си тука и да я попитам дали можеш да прекараш нощта при нас — нямаш нищо против, нали? И, за бога, върни съответно поне част от земята и праха на окръга, защото ерозията на почвата и без това е истинско бедствие.
Дил зяпна с отворена уста подир баща ми.
— Шегува се — поясних аз. — Иска да каже, че трябва да се окъпеш. Виждаш ли, нали ти разправям, че няма да те закачи?
Джем стоеше в ъгъла на стаята и имаше гузно изражение на предател — наистина се беше проявил като такъв.
— Дил, трябваше да му кажа — измънка той. — Не можеш току така да бягаш на триста мили, без да знае майка ти.
Оставихме го, без да му проговорим.
Дил яде, яде и пак яде. Не беше ял от предишната вечер. Всичките си пари дал за билет, качил се във влака, както беше правил много пъти, поговорил хладнокръвно с кондуктора, тъй като кондукторът бил свикнал да вижда Дил, но нямал достатъчно смелост да се възползува от привилегията на малките деца, които пътуват сами надалече — ако загубиш парите си, кондукторът ти заема малко пари за един обед, а твоят баща му ги връща, като пристигнеш.
Дил беше привършил остатъците от вечерята и посягаше към килера, където имаше една консерва свинско месо със стар фасул. От хола се разнесоха възклицанията на мисис Рейшъл. Той потръпна като заек.
Дил мъжествено изтърпя заканите „Почакай, докато те закарам в къщи!“, „Майка ти и баща ти са си изкарали ума!“, остана спокоен при „У тебе си личи кръвта на Харисовци!“, усмихна се при „Може и да останеш една нощ“ и отвърна на прегръдката, когато най-после го удостоиха с такава.
Атикус бутна очилата си и потри лице.
— Баща ви е изморен — каза леля Александра и на мене ми се стори, че това са първите й думи от няколко часа насам. През цялото време тя присъстваше, но сигурно беше онемяла от удивление. — Време е да си лягате, деца.
Оставихме ги в столовата, а Атикус продължаваше да бърше лицето си.
— От изнасилване до бунт и бягство — чухме го да казва със смях. — Какво ли ще се случи през следващите няколко часа?
Понеже нещата се бяха уредили доста добре, ние с Дил решихме да се държим учтиво с Джем. Освен това, Дил трябваше да спи с него, така че все трябваше да си говорим.
Облякох пижамата си, почетох малко и внезапно разбрах, че не мога повече да си държа очите отворени. Дил и Джек мълчаха; когато загасих нощната си лампа, под вратата на Джем не се виждаше светлина.
Трябва да съм спала доста дълго. Разбудиха ме с бутане. Стаята беше осветена от слабата светлина на залязващата луна.