— Дръпни се малко, Скаут.
— Той е сметнал, че е длъжен да каже — измърморих аз. — Не му се сърди.
Дил се пъхна в кревата до мене.
— Не му се сърдя — каза той. — Искаше ми се да спя с тебе. Будна ли си?
Бях се вече разбудила, но ме мързеше.
— А защо го направи?
Не последва отговор.
— Попитах, защо избяга? Той наистина ли е толкова зъл?
— Не…
— Направихте ли лодката, както ми беше писал?
— Той само каза, че ще я правим, но нищо не сме направили.
Вдигнах се на лакът и погледнах силуета на Дил.
— Това не е причина да бягаш. Повечето пъти родителите не успяват да изпълнят обещанията си…
— Не е за това. Той — те просто не се интересуват от мене.
Никога не бях чувала толкова необикновена причина за бягство.
— Как така?
— През цялото време все ги няма, а и когато са в къщи, си седят в стаята. Сами.
— И какво правят там?
— Нищо, седят си и четат… но не ме искат при тях.
Избутах възглавницата до облегалото на кревата и седнах.
— Знаеш ли какво? Тази вечер исках да избягам, защото всички се бяха насъбрали тука. Не ми трябват да се въртят наоколо…
Дил въздъхна уморено.
— Лека нощ, Дил… а освен това, Атикус го няма по цял ден и понякога половината нощ и го викат в законодателното събрание и не знам си още къде, но не ми трябва да се въртят наоколо, Дил, защото нищо не мога да правя.
— Не е заради това.
Докато Дил обясняваше, аз се замислих какъв ли би бил животът ми, ако Джем беше различен от това, което беше сега; какво щях да правя, ако Атикус не чувствуваше нужда от моето присъствие, помощ и съвети. Той не можеше нито ден да преживее без мен. Дори и Калпурния не можеше да мине без мен. Бях им необходима.
— Дил, ти не ми казваш всичко… твоите родители не могат без теб. Сигурно ти се сърдят. Ще ти кажа какво да направиш…
Дил отново заговори в тъмнината:
— Разбери, на тях им е по-добре без мен, а аз с нищо не мога да помогна. Не са лоши. Купуват ми всичко, каквото поискам, но после казват „купихме ти го, сега върви да играеш с него“. Стаята ми е пълна с разни неща. „Нали ти купих онази книга, върви да я четеш“. — Дил се опита да надебели гласа си. — „Ти сякаш не си момче. Момчетата отиват да играят бейзбол с другите момчета, а не се въртят край родителите си да им додяват.“
Гласът на Дил придоби предишния си тон:
— Не са никак лоши. Целуват ме, прегръщат ме за лека нощ и за добро утро, и за добър ден и ми разправят, че ме обичат… Скаут, хайде да си имаме бебе.
— Откъде?
Дил беше чувал, че имало един човек, който отивал с лодка на някакъв мъглив остров и там били всички бебета: можело да си поръчаш…
— Лъжа е. Леля разправя, че бог ги пущал през комина. Поне така си спомням, че каза. — Този път леля не беше говорила много ясно…
— Не е тъй. Бебетата идват едно от друго. Но този човек също има много бебета и те си стоят и чакат да се събудят, той им вдъхва живот…
Дил отново потъна в царството на мечтите. В главата му плуваха красиви представи. Можеше да чете два пъти по-бързо от мене, но винаги предпочиташе очарованието на собствените си измислици. Можеше да събира и изважда по-бързо от светкавица, но предпочиташе своя тъмен свят, свят, в който бебетата спяха и чакаха някой да ги набере като утринни цветя. Той постепенно се приспиваше от собствената си приказка, вземаше и мен със себе си, но сред спокойствието на мъгливия остров изведнъж се надигна избледнелият образ на една сива къща с тъжни, кафяви врати.
— Дил?
— А?
— Как мислиш, защо Бу Редли никога не е избягал?
Дил въздъхна дълбоко и ми обърна гръб.
— Може би няма къде да избяга…
15
След многобройни телефонни разговори, много думи в защита на подсъдимия и едно дълго всеопрощаващо писмо от майка му, беше решено, че Дил може да остане. Прекарахме заедно една спокойна седмица. А после ни се струваше, че изобщо не можем да намерим покой. Изживяхме страшен кошмар.
Всичко започна една вечер след ядене. Дил беше у нас; леля Александра седеше на стола си в ъгъла и Атикус беше седнал на своя стол; ние с Джем четяхме на пода. Седмицата беше преминала съвсем спокойно: аз слушах леля; макар Джем да беше пораснал за къщичката на дървото, той ни помогна с Дил да направим нова въжена стълба за нея; Дил беше измислил нов, сигурен начин да изкара навън Бу Редли без никаква опасност за нас (трябваше просто да посипе една пътечка от лимонови бонбони от задната врата до градината и Бу щеше да тръгне по тях като мравка). На предната врата се почука, Джем отиде да види кой е и съобщи, че е дошъл мистър Хек Тейт.
— Покани го да влезе — каза Атикус.