— Поканих го вече. В градината има и други мъже и искат да излезеш.
В Мейкомб възрастните се събираха в градината пред къщи само по две причини: смърт или политика. Зачудих се кой ли е умрял. Ние с Джем отидохме да входната врата, но Атикус извика:
— Влезте в къщи.
Джем загаси лампата във всекидневната и притисна нос до стъклото на прозореца. Леля Александра запротестира.
— Само за миг, лельо, да видим кои са навън — отвърна Джем.
Ние с Дил погледнахме през другия прозорец. Около Атикус бе застанала цяла тълпа хора. Стори ми се, че всички говорят едновременно.
— … утре ще го преместим в окръжния затвор — казваше мистър Тейт, — не вярвам да има размирици, но не мога да гарантирам, че нищо няма…
— Не ставай глупав, Хек — каза Атикус, — намираме се в Мейкомб.
— … казах само, че не съм спокоен.
— Хек, ние точно затова отложихме веднъж делото, за да бъдем сигурни, че няма от какво да се безпокоим. — Днес е събота — продължи Атикус. — Делото ще се разглежда вероятно в понеделник. Не можеш ли да го опазиш за една нощ? Предполагам, че през тези тежки времена, никой в Мейкомб няма да ми завиди за този клиент.
Разнесе се сподавен, весел шум, но секна, когато мистър Линк Диз каза:
— Никой от местните хора няма да направи нищо, но ме безпокоят ония от Олд Саръм… не можете ли да наредите… как му казваха, Хек?
— Прехвърлянето на делото в друг окръг — каза мистър Тейт. — Вече няма смисъл.
Атикус каза нещо, което не можах да чуя. Обърнах се към Джем, но той ми махна с ръка да мълча.
— … освен това — продължаваше Атикус, — нали не те е страх от тази сбирщина?
— … ти знаеш какви са, когато се напият.
— Те в неделя обикновено не пият, по-голямата част от деня прекарват в църква… — каза Атикус.
— Да, но сега случаят е особен… — каза някой.
Продължиха да мърморят и да бучат и накрая леля каза, че ако Джем не запали лампите във всекидневната, ще опозори целия род. Джем не я чу.
— … не мога да разбера, защо изобщо се хвана с това дело — каза мистър Линк Диз. — От него можеш само да загубиш. Всичко да загубиш.
— Наистина ли мислиш така?
Щом Атикус задаваше този въпрос, винаги ставаше опасно. „Наистина ли мислиш да играеш този ход, Скаут?“ Бам, бам, бам и шахматната дъска биваше очистена от фигурите ми. „Наистина ли мислиш така, сине? В такъв случай прочети това.“ И остатъка от вечерта Джем се мъчеше с речта на Хенри У. Грейди.
— Линк, този човек може да седне на електрическия стол, но най-напред ще бъде казана истината — гласът на Атикус беше безизразен. — А вие знаете каква е истината.
Сред тълпата мъже се надигна ропот; Атикус се оттегли на първото стъпало, хората се приближиха и шумът стана заплашителен.
— Атикус, телефонът звъни! — извика внезапно Джем.
Всички се стреснаха и се дръпнаха; бяха хора, с които се виждахме всеки ден: търговци, фермери от Мейкомб, беше също и доктор Рейнолдс, както и мистър Ейвъри.
— Обади се ти, сине — провикна се Атикус.
Избухна смях. Когато Атикус запали горната лампа във всекидневната, той видя Джем да седи до прозореца, целият бледен, освен зачервеното място на носа му, където се беше притиснал до стъклото.
— Защо седите на тъмно? — попита той.
Джем го гледаше как той отиде до стола си, седна и взе вестника. Понякога си мисля, че Атикус спокойно обсъжда всяка криза в живота си зад страниците на „Мобил реджистър“, „Бирмингам нюз“ и „Монтгомъри адвъртайзър“.
— Бяха дошли за тебе, нали? — попита Джем и отиде до Атикус. — Искаха да те хванат, нали?
Атикус остави вестника и се вгледа в Джем.
— Кой роман си чел напоследък? — попита той. После каза тихо: — Не, сине, тези хора бяха наши приятели.
— Не бяха ли… банда? — Джем го гледаше изпод вежди.
Атикус се опита да сподави усмивката си, но не успя.
— Не, в Мейкомб няма банди и подобни глупости. Никога не съм чувал в Мейкомб да има банди.
— Веднъж ку-клукс-клан се беше нахвърлил да гони католиците.
— Не съм чувал и католици да има в Мейкомб — каза Атикус. — Бъркаш ги с нещо друго. Преди години, около хиляда деветстотин и двадесета, имаше някаква организация на ку-клукс-клан, но тя беше главно политическа. Освен това те нямаше кого да плашат. Една нощ направиха манифестация пред къщата на мистър Сам Леви, но той застана на верандата и им каза, че сигурно им е мръднал мозъкът, щом се разхождат обвити с чаршафите, които той лично им е продал. Така ги засрами, че се разотидоха.
Семейство Леви отговаряше на всички изисквания за благородство: те постъпваха най-разумно според възможностите си и цели пет поколения вече живееха на едно и също място в Мейкомб.