— Ку-клукс-клан умря и никога няма да се възроди — каза Атикус.
— Отидох да изпратя Дил и се завърнах навреме, за да чуя как Атикус казва на леля:
— … като всички други, и аз съм готов да отдам нужното уважение на южняшките жени, но не и да запазя този учтив мит с цената на един човешки живот. — Тези му думи ме накараха да подозра, че отново са се карали.
Потърсих Джем и го намерих в неговата стая, легнал на кревата и потънал в дълбоки мисли.
— Караха ли се? — попитах аз.
— Горе-долу. Не го оставя на мира заради Том Робинсън. Едва не каза на Атикус, че позори рода. Скаут… страх ме е.
— От какво те е страх?
— Страх ме е за Атикус. Може да му се случи нещо.
Джем предпочете да остане загадъчен; като го питах, отговаряше да го оставя на мира.
На другия ден бе неделя. В почивката между неделното училище и църковната служба, когато миряните излизаха да се поразтъпчат, видях Атикус на двора, обкръжен от група хора. Там беше и мистър Хек Тейт и се зачудих дали той е бил озарен от божието откровение. Той никога не ходеше на църква. Дори мистър Ъндърууд беше там. Мистър Ъндърууд не признаваше нищо друго освен „Мейкомб трибюн“, чийто притежател, редактор и печатар беше той. Прекарваше дните си в своята линотипна печатница, като от време на време се подкрепяше от една дамаджана с вишновка. Почти никога не ходеше на лов за новини, защото хората сами му ги носеха. Говореше се, че сам съчинява целия брой на „Мейкомб трибюн“ и го печата направо на линотип. Това беше твърде вероятно. Трябва да се беше случило нещо необикновено, за да се покаже мистър Ъндърууд навън.
Пресрещнах Атикус на вратата и той каза, че били преместили Том Робинсън в мейкомбския затвор. И добави, повече за себе си, отколкото за мен, че ако от началото го били оставили там, нямало да има никакви разправии. Видях го да сяда на мястото си, на третата пейка отпред, и го чух да ръмжи „По-близо до тебе, господи“ с няколко такта закъснение. Той никога не сядаше заедно с леля, Джем и мене. В църквата обичаше да бъде сам.
Привидното неделно спокойствие бе станало още по-противно от присъствието на леля Александра. Веднага след обяд Атикус обикновено се усамотяваше в кабинета си, а когато надзърнехме там, виждахме го да седи в своето въртящо се кресло и да чете. Леля Александра се оттегляше за двучасова дрямка и ни заплашваше да не вдигаме никакъв шум, защото съседите си почивали. Като по-голям, Джем отиваше в стаята си с куп футболни списания. Така ние с Дил прекарвахме неделните следобеди, като се мотаехме по Еленовото пасище.
В неделен ден ни беше забранено да стреляме, затова ние с Дил ритахме из ливадата футболната топка на Джем, но ни беше скучно. Дил предложи да направим опит да зърнем Бу Редли. Казах, че според мен, не е хубаво да го безпокоим и през целия следобед му разправих всички събития от зимата. Моят разказ направи на Дил голямо впечатление.
Разделихме се за вечеря и след яденето ние с Джем, както винаги, се приготвихме да почетем, но Атикус направи нещо, което ни заинтригува: влезе във всекидневната с дълъг кабел в ръка. На края на кабела беше скачена електрическа крушка.
— Ще изляза за малко — каза той, — вие си легнете, без да ме чакате, затова лека нощ отсега.
С тези думи той сложи шапка на главата си и излезе през задната врата.
— Взема колата — съобщи Джем.
Нашият баща си имаше своите странни привички: например никога не ядеше десерт; освен това обичаше да ходи пеша. Откакто помня, в гаража винаги сме имали един шевролет в добро състояние и Атикус минаваше много мили с него, когато пътуваше по работа, но в Мейкомб всеки ден отиваше и се връщаше до кантората си пеша, като изминаваше по две мили. Казваше, че ходенето било единственият му спорт. Ако човек се разхождаше в Мейкомб безделно, смяташе се, че той изобщо не мисли, щом не може да се насочи към някаква цел.
Малко по-късно казах лека нощ на леля и брат си и бях потънала в четене, когато чух особен звук в стаята на Джем. Дотолкова бях свикнала с шумовете около неговото лягане, че почуках на вратата и го попитах:
— Защо не си лягаш?
— Отивам за малко в града. — Той си сменяше панталоните.
— Защо, Джем? Вече е десет часът.
Той го знаеше, но въпреки това искаше да отиде.
— Тогава и аз ще дойда с теб. Дори и да ми забраниш, пак ще дойда, чуваш ли?
Джем разбра, че за да ме спре, ще трябва да се сбие с мене и сигурно си направи сметка, че едно сбиване ще разсърди леля, затова се съгласи неохотно.
Облякох се набързо. Почакахме да загасне светлината в стаята на леля и тихичко се спуснахме по задните стълби. Нощта беше безлунна.
— Дил също би дошъл — прошепнах аз.