— Тука е — чухме Атикус — и спи. Не го будете.
По-късно разбрах, че при такива сериозни обстоятелства тези думи бяха комични до болка: хората се подчиниха на баща ми и заговориха със шепот.
— Знаете ли какво искаме — каза друг от мъжете. — Дръпнете се от вратата, мистър Финч.
— Можеш спокойно да си вървиш в къщи, Уолтър — каза с приятен глас Атикус. — Хек Тейт се навърта наоколо.
— Да върви по дяволите! — каза друг някой. — Хек с хората си се е залутал толкова дълбоко в гората, че до утре сутрин няма да се върне.
— Така ли? А защо?
— Пратихме ги за зелен хайвер — беше краткият отговор. — Не се ли досетихте за това, мистър Финч.
— Досетих се, но не исках да вярвам — гласът на баща ми остана същият. — Това променя нещата, нали?
— Променя ги — обади се някакъв дебел глас. Притежателят на гласа беше една сянка.
— Наистина ли така мислите?
През тези два дена за втори път чувах Атикус да пита така, което значеше, че сега някой щеше да загази без време. Струваше си да погледна какво ще стане. Откъснах се от Джем и с всички сили се затичах към Атикус.
Джем извика и се опита да ме хване, но вече се бях откъснала от него и Дил. Пробих си път сред тъмните, миризливи тела и се втурнах сред осветения кръг.
— Здра-авей, Атикус!
Мислех си, че ще се изненада приятно, но изразът на лицето му пресече моята веселост. През очите му премина страх и се застоя там, когато Дил и Джем също си пробиха път на светло.
Наоколо се разнасяше миризма на уиски и на кочина, а когато се огледах, разбрах, че хората са непознати. Не бяха същите, които видях предишната вечер. Сгорещих се от смущение: бях изскочила победоносно сред кръг непознати хора.
Атикус стана от стола, но движенията му бяха бавни, като на старец. Той постави грижливо вестника на стола и го изглади бавно с пръсти. Те трепереха леко.
— Джем, върви си в къщи — каза той. — Заведи Скаут и Дил у дома.
Бяхме привикнали веднага да изпълняваме нарежданията на Атикус, дори и когато не ни харесваха, но сега Джем беше застанал така, сякаш нямаше и намерение да се помръдне.
— Върви си в къщи, казах.
Джем поклати глава. Атикус сложи ръце на кръста и Джем направи същото; изправиха се един срещу друг, съвсем различни: меката кафява коса и кафявите очи на Джем, овалното му лице и плътно прилепнали уши приличаха на майка ни и странно се отличаваха от черната, вече посребрена тук-там коса на Атикус, от квадратните му черти; но все пак двамата си приличаха по нещо. Взаимното предизвикателство ги караше да си приличат.
— Сине, казах да си вървиш в къщи.
Джем поклати глава.
— Аз ще го отпратя да си върви — каза някакъв мъжага и грубиянски сграбчи Джем за яката. Дръпна го и едва не го събори.
— Не го пипай! — изкрещях аз и веднага го ритнах. Бях боса и с учудване видях, че се дръпва, обзет от истинска болка. Мислех да го ритна по коляното, но бях улучила твърде високо.
— Стига, Скаут — Атикус сложи ръка на рамото ми. — Не трябва да риташ хората… недей!… — спря ме той, когато поисках да се оправдая.
— Не мога да ги оставя да се отнасят така с Джем — казах аз.
— Добре, мистър Финч, разкарайте ги оттук — изръмжа някой. — Даваме ви петнадесет секунди да ги разкарате.
Атикус стоеше сред тези чудни хора и се мъчеше да убеди Джем. Той го заплашваше, увещаваше и накрая каза:
— Моля ти се, Джем, отведи ги у дома. На всичко това обаче Джем отговаряше:
— Няма да си отида.
На мен взе да ми дотяга, но чувствувах, че Джем има причини да постъпва така, защото знаеше какво го чака после, когато Атикус го докопа в къщи. Огледах тълпата. Нощта беше топла, но повечето от хората бяха облечени в работни гащеризони и закопчани догоре ризи. Помислих си, че сигурно са зиморничави, защото ръкавите на ризите им бяха спуснати и ръкавелите закопчани. Някои си бяха нахлупили шапките над челата. Всички бяха мрачни, гледаха сънливо и нямаха вид на хора, които са свикнали да си лягат късно. Още веднъж ги огледах, за да видя някое познато лице, и открих едно такова в средата на полукръга.
— Здравейте, мистър Кънингам.
Мъжът сякаш не ме чу.
— Здравейте, мистър Кънингам. Какво става с погасяването?
Познавах добре съдебното положение на мистър Уолтър Кънингам: веднъж Атикус ни го беше описал подробно. Едрият човек примигна и завря палци в презрамките на гащеризона си. Сякаш се чувствуваше неудобно; изкашля се и извърна поглед встрани. Дружеският ми поздрав остана без отговор.
Мистър Кънингам беше без шапка, горната половина на челото му се белееше и контрастираше на загорялото му лице; това ме накара да помисля, че денем сигурно носи шапка. Той подмести краката си, обути в тежки, работни обувки.