— Не ме ли помните, мистър Кънингам? Аз Съм Джин-Луиза Финч. Веднъж на времето ни донесохте чувал орехи, не помните ли? — Взе да ми става неловко, защото усещах, че този случаен познат не си спомня за мене.
— С Уолтър ходим заедно на училище — започнах отново аз. — Той е ваш син, нали? Нали, сър?
Мистър Кънингам ми кимна едва-едва. Значи все пак ме позна.
— Ние сме в един клас — продължих аз — и той добре се учи. Добро момче е — прибавих аз — наистина! Веднъж дойде на обед у нас. Може да ви е разправял за мене, един път го набих, но той не ми се разсърди. Ще го поздравите от мене, нали?
Атикус ми беше казал, че е учтиво да разговаряш с хората за това, което интересува тях, а не за това, от което ти се интересуваш. Мистър Кънингам не прояви интерес към сина си, затова още веднъж го подкачих за погасяването — правех последен опит да излезем от неловкото положение.
— Лошо нещо е да не си погасяваш дълговете навреме — обясних му аз и постепенно разбрах, че държа реч пред цялата тълпа. Всички ме гледаха, дори някои с отворени уста. Атикус беше престанал да ръчка Джем: двамата стояха един до друг зад Дил. Гледаха като омагьосани. Дори Атикус беше зяпнал, нещо, за което винаги казваше, че било некрасиво. Погледите ни се срещнаха и той затвори уста.
— Атикус, аз току-що разправях на мистър Кънингам, че е лошо да не си погасяваш дълговете навреме, но ти тогава му каза да не се тревожи, двамата заедно сте щели да оправите работата… — постепенно замлъкнах и се зачудих какви ли глупости съм наговорила. В нашата всекидневна да се говори за погасяване беше съвсем в реда на нещата.
По крайчеца на косата ми взе да се събира пот: всичко мога да понасям, но не и тълпа хора, които ме гледат. Никой от тях не помръдваше.
— Какво има? — попитах аз.
Атикус не отвърна. Завъртях се и погледнах към мистър Кънингам, но и неговото лице беше също така безизразно. После той направи нещо чудно. Приклекна и ме хвана за двете рамена.
— Ще му предам твоя поздрав, малка госпожице — каза той.
След това се изправи и махна с огромната си ръка.
— Хайде да си вървим — извика той. — Тръгвайте, момчета!
И така, както бяха дошли, по един и по двама, мъжете се помъкнаха към раздрънканите си автомобили. Затръшнаха вратите, моторите изръмжаха и всички си отидоха.
Обърнах се към Атикус, но той беше отишъл при затвора и се облягаше с лице към стената. Доближих се до него и го дръпнах за ръкава.
— Сега да си отидем ли в къщи?
Той кимна, извади носната си кърпа, отри лицето си и шумно се изсекна.
— Мистър Финч? — някъде от тъмнината се раздаде тих, прегракнал глас. — Отидоха ли си?
Атикус се отдръпна и погледна нагоре.
— Отидоха си — отвърна той. — Поспи, Том. По-вече няма да те безпокоят.
От отсрещната страна друг глас проряза нощта:
— Ти си дяволски прав, Атикус — повече няма да се върнат, Атикус. През цялото време те прикривах.
От прозореца на редакцията на „Мейкомб трибюн“ се надвеси мистър Ъндърууд с едно чифте.
Отдавна беше — минало време за лягане и усещах умора: струваше ми се, че Атикус и мистър Ъндърууд ще говорят цяла нощ — мистър Ъндърууд, надвесен от прозореца, а Атикус — вдигнал глава към него. Най-после Атикус се върна, загаси лампата над вратата на затвора и взе стола си.
— Може ли аз да го нося вместо вас, мистър Финч? — попита Дил. Той през цялото време не беше промълвил нито дума.
— Разбира се, благодаря ти, сине.
На път към кантората ние с Дил тръгнахме зад Атикус и Джем. Натоварен със стола, Дил вървеше по-бавно. Атикус и Джем бяха доста напред и си мислех, че той му се кара, загдето не се беше прибрал в къщи, но бях сгрешила. Под светлината на една улична лампа Атикус протегна ръка и разроши косата на Джем — това бе неговият единствен жест на нежност.
16
Джем ме чу. Подаде глава през общата врата. Когато се приближи до кревата ми, стаята на Атикус светна, замръзнахме на местата си, докато угасне; чухме го да се обръща в кревата и почакахме да се успокои.
Джем ме заведе в неговата стая и ме сложи да легна до него.
— Опитай се да заспиш — каза той. — До утре ще ти мине.
Бяхме се прибрали тихо, за да не събудим леля. Атикус загаси мотора още на пътеката и избута колата до гаража; влязохме през задната врата, мълчаливо си отидохме по стаите. Бях много уморена и вече заспивах, когато си спомних как Атикус спокойно бе сгънал вестника и бутнал шапката си назад и този спомен се превърна във видение — Атикус стоеше сред празната, замръзнала в напрегнато очакване улица и побутваше нагоре очилата си. Едва сега разбрах напълно значението на всичко, което се бе случило през тази нощ, и започнах да плача. Джем се отнесе много мило: за първи път не ми припомни, че момичетата, които са почти на девет години, не бива да циврят.