На другата сутрин никой нямаше добър апетит освен Джем: той изяде три яйца. Атикус го изгледа с откровено възхищение. Леля Александра посръбваше кафето си и излъчваше вълни на неодобрение. Деца, които се измъкваха от къщи посред нощ, бяха позор за рода. Атикус каза, че е много доволен, защото този позор му се беше притекъл на помощ, но леля отговори:
— Глупости, мистър Ъндърууд е бил там през цялото време.
— Това наистина е интересно — каза Атикус, — иначе Бракстън не може да търпи негри и не ги пуска да припарят до него.
Местното обществено мнение смяташе мистър Ъндърууд за непоправим грубиян. Баща му в изблик на чувство за хумор го беше кръстил Бракстън Браг, макар че мистър Ъндърууд през целия си живот се беше мъчил да избегне това име. Атикус каза, че хората, които са кръстени на генерали от конфедеративната армия, ставали упорити пияници.
Калпурния наливаше кафе на леля Александра. Отправих й умолителен и, според мене, убедителен поглед, но тя поклати глава.
— Още си много малка — каза. — Като пораснеш достатъчно, аз сама ще ти кажа.
Потвърдих, че кафето ще подействува добре на стомаха ми.
— Добре — съгласи се тя и взе една чаша от бюфета. Сипа една чаена лъжичка кафе в нея и я напълни догоре с мляко. Изплезих й се за благодарност и погледнах към леля, за да видя как ще се намръщи предупредително. Но тя се мръщеше на Атикус.
Леля почака Калпурния да отиде в кухнята и каза:
— Не говори така пред тях.
— Как да не говоря и пред кого? — попита Атикус.
— Да не говориш така пред Калпурния. Направо в лицето й каза, че Бракстън Ъндърууд не можел да търпи негри.
— Е, какво, сигурен съм, че Калп го знае. Всеки в Мейкомб го знае.
През тези дни започнах да забелязвам, че баща ми се беше променил малко в разговорите си с леля Александра. Не проявяваше своето раздразнение, но спокойно я поставяше на мястото й. И сега в гласа му прозвуча остра нотка.
— Всяко нещо, което може да се каже на масата, може да се каже и пред Калпурния. Тя знае много добре ролята си в нашето семейство.
— Струва ми се, че това е лош навик, Атикус. Тези неща ги поощряват. Знаеш ли как си говорят всичко помежду си. Всичко, което става в този град, още същата вечер се говори в негърския квартал.
Баща ми остави ножа на масата.
— Не знам да има закон, който да им забранява да говорят. Може би, ако не им даваме толкова поводи за разговори, те ще говорят по-малко. Защо не си пиеш кафето, Скаут?
Аз си играех с лъжичката в чашата.
— Мислех, че мистър Кънингам е наш приятел. Ти ми го каза преди много време.
— Той пак си е наш приятел.
— Но снощи искаше да те нападне.
Атикус постави вилицата до ножа си и бутна настрана чинията.
— Мистър Кънингам по начало е добър човек — каза той, — но като всички нас и той си има слабости.
— И това го наричаш слабост — обади се Джем. — Снощи, като се домъкна, той беше готов да те убие.
— Можеше и да ме нападне за малко — съгласи се Атикус, — но когато пораснеш повече, сине, ще започнеш и по-добре да разбираш хората. Независимо от всичко друго, всички разярени тълпи се състоят от отделни хора. Снощи мистър Кънингам беше част от разярената тълпа, но въпреки това той си оставаше човек. Всяка разярена тълпа във всеки малък южен град е съставена от хора, които познаваш, а това не е много хубаво за тях нали?
— Никак не е — каза Джем.
— И трябваше да се намеси едно осемгодишно дете, за да ги накара да се опомнят, нали? — каза Атикус. — А това вече доказва нещо друго — че цяла една банда от подивели животни може да бъде спряна само защото те продължават да бъдат човешки същества. Хм, може би ние се нуждаем от полиция, съставена от деца… вие, деца, снощи заставихте Уолтър Кънингам да влезе в моята кожа, да разбере моята гледна точка. То беше напълно достатъчно.
Може би Джем по-добре щеше да разбира хората, когато порасне, но за мен това не се отнасяше.
— Нека само Уолтър да ми се мерне в училище! — заявих аз. — Повече няма да посмее да стъпи там!
— Мисли му, ако го докоснеш с пръст — решително каза Атикус. — Не искам нито ти, нито Джем да се сърдите заради тази работа, каквото и да се случи.
— Виждаш ли докъде води това? — каза леля Александра. — Да не кажеш после, че не съм те предупредила.
Атикус я успокои, че никога няма да го каже, отдръпна стола си и стана.
— Чака ме тежък ден, затова ще ме извините. Джем, много ще ви моля днес да не слизате в града със Скаут.