За да се стигне до залата на съда, която бе на втория етаж, трябваше да се мине покрай множество тъмни бърлоги; окръжния данъчен инспектор, бирника, окръжния секретар, юрисконсулта, секретаря на пътуващия съд, нотариуса — всички те обитаваха хладни, полумрачни клетки, където миришеше на изгнила хартия, стар, влажен цимент и застояла пикоч. Дори през деня трябваше да се палят лампите; грубите дъсчени подове бяха винаги покрити с прах. Обитателите на тези стаички отговаряха на обстановката: дребни мъже със сиви лица, недокосвани от слънце и вятър.
Знаехме, че ще има много народ, но не подозирахме, че в коридорите на първия етаж ще се съберат такива тълпи. Разделиха ме от Джем и Дил, но аз отидох до стълбището, защото знаех, че рано или късно Джем ще дойде да ме потърси. Озовах се сред членовете на „Клуба на безделниците“ и се свих встрани, за да не ме видят. Бяха група старци в бели ризи и белезникави панталони с презрамки, прекарали бяха целия си живот в безделие и използуваха останалите дни на живота си, за да вършат същото. Обикновено седяха на дървените пейки под вирджинските дъбове на площада, бяха опитни критикари на всичко, което ставаше в съда, и Атикус казваше, че от гледане и слушане били научили по-добре законите от главния съдия. В други случаи те бяха единствената публика в съдебната зала и днешното нахлуване на толкова хора в тяхното удобно всекидневие сякаш не им се нравеше. Говореха с важни и снизходителни гласове. Сега темата им беше Атикус.
— … струва ми се, че той знае какво прави — каза един от тях.
— О, не бих рекъл — отвърна друг. — Атикус Финч е упорит читател, много упорит читател.
— Вярно е, че много чете, само това може да прави. — Всички се изсмяха.
— Слушай какво ще ти кажа, Били — намеси се трети, — знаеш добре, че съдът го назначи да защищава този негър.
— Да, но Атикус мисли да го защищава наистина. Точно това не ми харесва в цялата работа.
За мен това беше нещо ново и хвърляше светлина върху всичко: значи независимо дали е искал или не, Атикус е трябвало да поеме защитата му. Стори ми се чудно, че не ни е казал за това — можехме много пъти да го използуваме, когато защищавахме него и себе си. Той е бил длъжен да го защищава и затова се е заел — което значеше много по-малко сбивания и караници. Но защо тогава градът се отнасяше така към него? Съдът беше назначил Атикус да го защищава. Атикус мислеше да го защищава наистина. Това именно не им се нравеше. Объркана работа.
Негрите бяха изчакали белите и започнаха да влизат.
— Ехей, почакайте малко — каза един от членовете на клуба и вдигна бастуна си. — Почакайте малко и тогава се качвайте!
„Безделниците“ бавно се заизкачваха с вкочанените си стави и се натъкнаха на Джем и Дил, които слизаха да ме търсят. Двамата се промъкнаха край тях и Джем викна:
— Идвай, Скаут, не останаха места! Ще трябва да стоим прави.
— Виждаш ли? — рече той раздразнено, когато черните тръгнаха по стълбата. Старците пред тях щяха да заемат почти всички свободни столове. Нямахме щастие и грешката беше моя: така ми каза Джем. Застанахме огорчени до стената.
— Какво, не можете ли да влезете?
Преподобният Сайкс, с черна шапка в ръка, гледаше надолу към нас.
— Добър ден, ваше преподобие — каза Джем, — Не, Скаут обърка работата.
— Чакай да видим какво може да се направи. Преподобният Сайкс се промъкна нагоре. След малко се върна.
— Долу в залата няма никакви места. Но ако искате, елате с мене на балкона.
— Разбира се — каза Джем.
Ние избързахме щастливи пред преподобния Сайкс до залата, после се изкачихме по вътрешната стълба и зачакахме пред вратата. Преподобният Сайкс ни настигна и ни поведе внимателно през тълпата негри на балкона. Четирима негри станаха и ни отстъпиха места на първия ред.
Балконът за черните заобикаляше залата от три страни, също като веранда от втория етаж, и оттам можехме да виждаме всичко.