Миналата Коледа Атикус изпълни молбата на кмета и ни взе със себе си. От шосето край сметището се отделяше черен път и отиваше до едно малко негърско предградие на петстотин метра зад Юеловци. За да се излезе с кола от сметището, трябваше или да се върви на заден ход до шосето, или да се отиде до края на черния път и там да се обърне; повечето хора обръщаха колите си в дворовете на негрите. Сред мразовития декемврийски полумрак техните къщички изглеждаха чисти и уютни, с бледосиния дим, който се виеше над комините, и с отворени антрета, ярко осветени от огньовете. Наоколо се разнасяха приятни миризми: пилета с бекон, който се препържваше, докато станеше крехък като здрачния въздух. Ние с Джем открихме миризмата на готвени катерички, но само истински кореняк като Атикус успя да помирише сготвен опосум и заек; тези аромати изчезнаха напълно, щом се върнахме покрай владенията на Юеловци.
Човекът на свидетелската банка имаше само едно преимущество пред своите близки съседи — ако го изтъркаха с катранен сапун в гореща вода, кожата му щеше да добие бял цвят.
— Вие сте Робърт Юел, така ли? — попита мистър Джилмър.
— Таквоз ми е името, шефе — отвърна свидетелят.
Мистър Джилмър се изправи, наежи се малко и аз го съжалих. Може би е време да обясня нещо. Чувала съм, че когато децата на един юрист чуят как той разгорещено се препира в съда, съвсем погрешно заключават, че човекът от противната страна е техен личен враг, изживяват това много мъчително и с изумление виждат баща си да излиза през паузата под ръка със своя враг. За нас с Джем това правило не важеше. Ние не изживявахме трагедии, когато баща ни печелеше или губеше. Съжалявам, но не мога да опиша нищо драматично по този повод, защото ако го направя, няма да бъде вярно. Разбира се, ние веднага усещахме кога пререканията стават по-злъчни, отколкото изискваше професионалната необходимост, но тази разлика бяхме научили от наблюдения над други адвокати, а не от баща ни. През живота си не съм чувала Атикус да повиши глас, освен когато разпитва глух свидетел. Мистър Джилмър си гледаше работата също както Атикус. Освен това мистър Юел беше свидетел на мистър Джилмър и той не трябваше да се отнася грубо към него.
— Вие ли сте баща на Майела Юел? — чу се следващият въпрос.
— И да не съм аз, вече нищо не мога да направя, понеже майка й е умряла — отговори Юел.
Съдията Тейлър се раздвижи. Той се завъртя на стола си и погледна благосклонно свидетеля.
— Вие ли сте баща на Майела Юел? — попита той с тон, който накара да секнат всякакви смехове.
— Да, сър — отвърна кротко Юел.
Съдията Тейлър продължи с доброжелателен тон:
— За първи път се явявате в съда, нали? Не си спомням да съм ви виждал преди. — Свидетелят кимна утвърдително и той продължи: — Нека да се разберем. Докато аз седя тук, няма да допусна никой в тази зала да произнесе гласно нито една неприлична дума за каквото и да било, ясно ли е?
Мистър Юел кимна, но, според мене, не му беше ясно. Съдията Тейлър въздъхна и каза:
— Добре, мистър Джилмър?
— Благодаря, сър. Мистър Юел, бихте ли ни разказали със свои думи, моля ви, какво се случи на двадесет и първи ноември вечерта?
Джем се захили и приглади косата си назад. „Със свои думи“ беше нещо като отличителен белег на мистър Джилмър. Често се чудехме с чии думи, според него, би могъл да говори свидетелят.
— На двадесет и първи ноември вечерта значи аз се прибирах от гората с вързоп подпалки и таман стигнах оградата, чух в къщи Майела да квичи като пребито псе…
Тука съдията Тейлър погледна остро свидетеля, но явно реши, че в думите му нямаше зла умисъл, защото само попита сънливо:
— По кое време беше това, мистър Юел?
— Точно преди залез слънце. Та значи, както ви казвам, Майела пищеше, че се чуваше чак на майната си… — така мистър Юел замлъкна под строгия поглед на съдията.
— Да? Тя пищеше? — подкани го мистър Джилмър.
Мистър Юел погледна гузно към съдията.
— Значи Майела вдигаше голяма дандания и аз олабих подпалките и изтичах, колкото мога по-бързо, и от бързане се праснах в оградата и като се откачих, изтичах до прозореца и видях… — лицето на мистър Юел почервеня. Той се изправи и посочи с пръст към Том Робинсън — … видях как ей оня там черен негър е нагънал моята Майела!
В залата при съдията Тейлър обикновено биваше толкова спокойно, че рядко се налагаше да употребява чукчето си, но сега той чука по масата цели пет минути. Атикус се беше приближил до него и му говореше нещо, а мистър Хек Тейт, като най-важното официално лице на окръга, бе застанал на средната пътека и призоваваше към порядък претъпканите редици. Сред негрите зад нас се понесе глух ропот.