Преподобният Сайкс се надвеси през Дил и дръпна Джем за рамото.
— Мистър Джем — каза той, — най-добре ще бъде да заведете мис Джин-Луиза у дома, чувате ли ме, мистър Джем?
Джем извърна глава.
— Скаут, върви си в къщи. Дил, вие със Скаут си вървете в къщи.
— Я си гледай работата! — казах му аз, като си спомних благословеното разяснение на Атикус.
Джем ме изгледа свирепо, после каза на преподобния Сайкс:
— Струва ми се, че не е толкова страшно, ваше преподобие, защото тя не разбира такива неща.
Почувствувах се смъртно обидена.
— Напротив, разбирам всичко, което разбираш и ти.
— Млъкни! Тя не разбира, ваше преподобие, няма още девет години.
В черните очи на преподобния Сайкс се четеше тревога.
— Знае ли мистър Финч, че сте тук? Такова нещо никак не е подходящо нито за мис Джин-Луиза, нито за вас, момчета.
Джем поклати глава.
— Той не може да ни види тука отгоре. Не се безпокойте, ваше преподобие.
Знаех, че Джем ще победи, защото в този миг нищо не можеше да го накара да си отиде. За известно време ние с Дил бяхме в безопасност, но ако вдигнеше поглед, Атикус можеше да ни види.
Докато съдията Тейлър удряше с чукчето си, мистър Юел самодоволно седеше на свидетелския стол и съзерцаваше ефекта от думите си. С едно изречение той беше превърнал излетниците в мрачна, напрегната, ръмжаща тълпа, която ударите на чукчето хипнотизираха с все по-слабите си звуци, докато накрая в залата остана да се чува само леко почукване: сякаш съдията удряше по масата с молив.
След като успокои публиката, съдията Тейлър се облегна в креслото си. Той внезапно придоби уморен вид и годините му проличаха; спомних си какво беше казал Атикус — те двамата с мисис Тейлър не се целували често — съдията сигурно наближаваше седемдесетте.
— Постъпи молба — каза съдията Тейлър — публиката или най-малкото жените и децата да напуснат залата; засега тази молба няма да бъде удовлетворена. Хората обикновено гледат и слушат това, което искат да гледат и да слушат, те също така имат право да водят и децата си. Мога обаче да ви уверя в едно: ако не слушате мълчаливо, ще напуснете съдебната зала и освен това ще ви призова всичките да отговаряте за обида на съда. Мистър Юел, ако е възможно, придържайте се в границите на благопристойния английски език. Продължете, мистър Джилмър.
Мистър Юел приличаше на глухоням. Сигурна бях, че никога не е чувал сложните думи, които отправи към него съдията Тейлър — той беззвучно мърдаше устни да ги произнесе, но въпреки това изразът на лицето му показа, че е разбрал същността им. Самодоволното му изражение изчезна и бе заменено с тъпа съсредоточеност. Това обаче не подлъга съдията Тейлър: през цялото време, докато мистър Юел седя на свидетелския стол, той не сваляше очи от него, сякаш го предизвикваше да направи нещо нередно.
Мистър Джилмър и Атикус се спогледаха. Атикус отново седеше, подпрял бузата си с длан, и ние не виждахме лицето му. Мистър Джилмър се беше омърлушил. Но следващият въпрос на съдията Тейлър го ободри.
— Мистър Юел, вие видяхте ли обвиняемия да е встъпил в полово сношение с вашата дъщеря?
— Да, видях го.
Зрителите мълчаха, но обвиняемият каза нещо. Атикус му зашепна и Том Робинсън млъкна.
— Казахте, че сте били при прозореца, нали? — попита мистър Джилмър.
— Да, сър.
— Колко високо от земята е прозорецът?
— Около три фута.
— Добре ли виждахте стаята?
— Да, сър.
— Как изглеждаше стаята?
— Значи всичко беше разхвърляно, като че се бяха били в нея.
— И какво направихте, когато видяхте обвиняемия?
— Значи изтичах край къщата да вляза вътре, но той ме превари и избяга през предната врата. Бях много уплашен за Майела и не хукнах да го гоня. Изтичах в къщата, а тя се търкаляше по пода и ревеше…
— Тогава какво направихте?
— Е, какво, колкото ми краката държат, изтичах да повикам Тейт. Знаех го кой е негърът, живее в онуй негърско гнездо и всеки ден минава край къщата ми. Аз от петнадесет години настоявам пред властите в окръга да очистят това свърталище, защото там има опасни типове, които ми подбиват цената на къщата.
— Благодаря ви, мистър Юел! — побърза да каже мистър Джилмър.
Свидетелят припряно слезе от свидетелската банка и се натъкна на Атикус, който се беше изправил, за да го разпита. Съдията Тейлър разреши на публиката да се посмее.
— Само за миг, сър — каза благо Атикус. — Мога ли да ви задам един, два въпроса?