— Да не е глупачка? — пошепнах аз на Джем.
Джем гледаше изпод вежди свидетелката.
— Още не мога да ти кажа — отвърна той. — Има достатъчно ум, за да разчувствува съдията, но може би е… о, не знам.
Майела омекна, още веднъж погледна ужасено към Атикус и каза на мистър Джилмър:
— Значи, сър, аз си седях на верандата и… и той мина, а на двора беше старият долап, дето татко го донесе за подпалки… татко ми каза да го насека, докато той е в гората, а аз пък се чувствувах без сили, и той мина…
— Кой е този той?
Майела посочи към Том Робинсън.
— Ще ви помоля да се изразявате по-ясно — каза мистър Джилмър. — Секретарят не може да записва добре жестовете.
— Ей оня там — каза тя. — Робинсън.
— И какво се случи тогава?
— Аз му казах, ела тука, черния, и натроши този долап вместо мене, ще ти дам пет цента. Той лесно щеше да го натроши. И той влезе в двора, а аз влязох в къщи да взема петте цента и се обърнах и преди да разбера, той се хвърли отгоре ми. Изтича зад мене, точно тъй. Хвана ме за врата и взе да ме ругае и да приказва мръсни приказки… аз взех да се боря и да викам, но той ме беше хванал за врата. И започна да ме бие…
Мистър Джилмър изчака Майела да се успокои: тя бе усукала носната си кърпичка, която приличаше на пропито от пот въже; когато Майела я разгърна, за да обърше лицето си, кърпичката беше цялата в гънки от потните й ръце. Майела почака мистър Джилмър да й зададе друг въпрос, но той замълча и тя каза:
— … той ме хвърли на пода, задуши ме и ме облада.
— А вие викахте ли? — попита мистър Джилмър. — Викахте ли, съпротивлявахте ли се?
— Виках, колкото ми глас държи, ритах и виках с цяло гърло.
— Какво стана после?
— Не си спомням добре, но след това татко вече беше в стаята, клекна над мене и закрещя: „Кой го направи? Кой го направи?“ После като че ли припаднах и после мистър Тейт вече ме дърпаше да стана от пода и ме поведе към кофата за вода.
Докато говореше, Майела, явно си възвърна самочувствието, но нейното самочувствие не беше дръзко като на баща й: в него имаше нещо крадливо — приличаше на котка, която гледа с неподвижни очи и тупа с опашка.
— Казвате, че сте се съпротивлявали, както сте могли? Борили сте се със зъби и нокти, нали? — попита мистър Джилмър.
— Борих се като нищо — повтори Майела думите на баща си.
— Сигурна ли сте, че ви облада напълно?
Лицето на Майела се сгърчи и аз се уплаших, че ще заплаче отново, но тя само каза:
— Той извърши, каквото искаше.
Мистър Джилмър отри главата си с ръка и напомни по този начин, че денят е много горещ.
— Засега това е всичко — каза той приветливо, — но ще останете на мястото си. Предполагам, че големият и лош мистър Финч ще ви зададе няколко въпроса.
— Обвинителят не трябва да настройва свидетеля против защитата — измърмори съдията Тейлър, особено сега.
Атикус се изправи и се усмихна, но вместо да се приближи към свидетелската банка, разтвори сако, вмъкна палци в жилетката и бавно прекоси залата до прозорците. Погледна навън, не се заинтересува от гледката, която видя, обърна се и приближи към свидетелската банка. От дългогодишен опит разбирах, че се старае да вземе някакво решение:
— Мис Майела — каза той с усмивка, — засега нямам намерение да ви плаша. Хайде най-напред да се запознаем. На колко години сте?
— Казах, че съм на деветнадесет, казах го вече на съдията. — Майела сърдито кимна с глава по посока на съдийската маса.
— Вярно е това, вярно е, госпожице. Но трябва да бъдете снизходителна към мен, мис Майела, защото започвам да остарявам и не мога да помня както преди. Може би ще ви попитам за неща, които сте казали вече, но вие ще ми отговорите, нали? Ето, така е добре.
В израза на Майела не виждах нищо, което да оправдае предположението на Атикус, че е осигурил нейното сътрудничество. Тя го гледаше разгневено.
— Щом ми се подигравате, няма думица да ви кажа — рече тя.
— Моля, госпожице? — попита стреснато Атикус.
— Щом ми се подигравате…
— Мистър Финч не се подиграва с вас — каза съдията Тейлър. — Какво ви става?
Майела погледна Атикус изпод вежди, но каза на съдията:
— Щом продължава да ми вика „госпожице“ и „мис Майела“. Не съм длъжна да му търпя подигравките, не съм дошла за това.
Атикус се заразхожда отново към прозорците и остави съдията Тейлър да се оправя. Съдията Тейлър не беше човек, който да предизвиква съжаление, но сега, когато се опита да й обясни, почувствувах мъка.
— Мистър Финч има такъв навик — каза той на Майела. — Ние с него работим в този съд години наред и мистър Финч винаги и с всекиго е бил учтив. Той не иска да ви се подиграва, а само да бъде учтив. Такъв му е навикът.