— Моля?
— Баща ти не знае как се преподава. Можеш да си седнеш.
Аз измърморих, че съжалявам, и се оттеглих в размисли за престъплението си. Никога не съм учила нарочно да чета, но съм се ровила в ежедневниците, без никой да ми позволи. А може би се бях научила през дългите часове в църквата? Не си спомнях такова време, когато не съм могла да чета химните. Сега, принудена да си помисля по този въпрос, реших, че се бях научила да чета от само себе си, също както се бях научила да си закопчавам отзад дрехата и да не обърквам връзките на обувките си, а да ги завързвам на фльонга. Не можех да си спомня кога започнаха да се делят на думи редовете под движещия се показалец на Атикус, но всяка вечер ги гледах и слушах последните новини, проектите за нови закони, дневниците на Лоренцо Доу — всичко, което Атикус четеше вечер, а пък аз лазех в скута му. И докато в този миг не се изплаших, че ще ми забранят да чета, аз не обичах да чета. Както не се обича дишането.
Знаех, че съм разсърдила мис Каролайн и затова гледах през прозореца до междучасието, когато Джем ме измъкна от първокласниците, струпани на двора. Попита ме как се чувствувам. Аз му казах.
— Ако можех, щях да се махна, Джем. Тази проклета госпожица казва, че Атикус ме бил учил да чета и че трябвало да престане…
— Не се безпокой, Скаут — утеши ме Джем. — Нашата учителка казва, че мис Каролайн въвежда нов начин на преподаване. Научила го била в колежа. Скоро ще го въвеждат във всички класове. По този начин че трябва да се учиш много-много от книгите — ако искаш да учиш за кравите, отиваш и издояваш една крава, разбираш ли?
— Да, Джем, но аз не искам да уча за крави, аз…
— Разбира се, че искаш. Трябва да знаеш всичко за кравите, те играят важна роля в живота на окръга Мейкомб.
Аз се задоволих да го попитам дали не е откачил.
— Не, само се опитвам да ти обясня новия начин на преподаване, глупачко! Нарича се „Десетичната система на Дюи“.
Никога не съм се съмнявала в твърденията на Джем и не виждах причина да се съмнявам сега. „Десетичната система на Дюи“ се състоеше отчасти в това мис Каролайн да размахва пред нас картони, на които беше написано с печатни букви „котка“, „мишка“, „човек“ и „ти“. Явно от нас не се очакваха никакви коментарии и класът приемаше тези многозначителни импресии с пълно мълчание. Доскуча ми и започнах да пиша писмо на Дил. Мис Каролайн ме хвана, че пиша и ми каза да кажа на баща си да престане да ме учи.
— Освен това — продължи тя, — в първи клас ние пишем само с печатни букви. Няма да се учиш да пишеш ръкописно, докато не минеш в трети клас.
За това беше виновна Калпурния. По този начин в дъждовните дни аз не подлудявах съвсем. Тя ми задаваше писмен урок, като надраскваше азбуката на една плоча и под нея преписваше една глава от библията. Ако възпроизведях задоволително нейните писания, тя ми даваше за награда една филия, намазана с масло и посипана със захар. В преподаването на Калпурния липсваше всякаква сантименталност; рядко успявах да я задоволя и тя рядко ме награждаваше.
— Всички, които ще си ходят в къщи за обед, да си вдигнат ръката! — каза мис Каролайн и прекъсна новия ми гняв срещу Калпурния.
Децата от града вдигнаха ръце и тя ни огледа.
— Всеки, който си носи обед, да го сложи отпред на чина.
Неизвестно откъде, върху чиновете се появиха кофички за петмез и по тавана затанцуваха метални отражения. Мис Каролайн мина край редиците, като поглеждаше в кофичките и поклащаше глава пред едни, когато тяхното съдържание й харесваше, а пред други леко се намръщваше. Тя спря до чина на Уолтър Кънингам.
— Къде е твоят обед? — попита го тя.
Всички първокласници знаеха по лицето на Уолтър Кънингам, че той има глисти. Липсата на всякакви обуща обясняваше как ги е хванал. Глистите се хващаха, като ходиш бос по дворовете, пред оборите и кочините. Ако имаше обувки, Уолтър щеше да ги обуе за първия учебен ден и след това пак щеше да ходи бос до средата на зимата, но той нямаше. Затова пък беше облечен в чиста риза и старателно изкърпени дочени панталони.
— Забравил ли си да си вземеш обед отзарана? — попита мис Каролайн.
Уолтър се загледа право пред себе си. Видях как едно мускулче подскача под кожата на хлътналата му буза.
— Забрави ли го отзарана? — попита мис Каролайн. Бузата на Уолтър отново трепна.
— Ъхъ! — измърмори накрая той.
Мис Каролайн отиде до катедрата и отвори чантата си.
— Ето ти двадесет и пет цента — каза тя на Уолтър. — Върви в града да се нахраниш. Утре ще ми върнеш парите.