Съдията се облегна.
— Атикус, нека продължим и нека от протокола да бъде ясно, че никой не се е подигравал със свидетелката, макар тя да е убедена в обратното.
Помислих си дали през целия й живот някой изобщо се е обръщал към нея с „госпожице“ или с „мис“ или с „мис Майела“; вероятно не, щом се обиждаше от най-обикновена учтивост. Какъв ли живот водеше? Скоро узнах и това.
— Казвате, че сте на деветнадесет години — подхвана Атикус. — Колко братя и сестри имате?
Той напусна прозорците и се приближи към мястото за свидетели.
— Седмина — отвърна тя и аз се зачудих дали всичките приличаха на оня, когото видях през първия си училищен ден.
— Вие ли сте старата? Най-голямата?
— Да.
— Отдавна ли е починала майка ви?
— Не знам… отдавна.
— Ходили ли сте на училище?
— Знам да чета и пиша колкото татко.
Майела говореше също като мистър Джингъл от една книжка, която бях чела.
— Колко време сте посещавали училище?
— Две години… или три… не знам.
Бавно, но сигурно започнах да разбирам накъде бие Атикус: с въпроси, които мистър Джилмър не би сметнал „несъществени“ и без връзка с делото, за да протестира, Атикус лека-полека изграждаше пред съдебните заседатели картината на семейния живот в дома на Юеловци. Съдебните заседатели научиха следните неща: помощта, която им отпускали, съвсем не била достатъчна, за да се изхрани семейството, и по всяка вероятност бащата я пропивал — понякога той се губел с дни из блатата и се връщал болен; времето рядко бивало студено, човек можел да ходи бос, но въпреки това, когато се наложело, те си правели елегантни обувки от стари автомобилни гуми; семейството се снабдявало с вода, като я носело с кофи от един извор в края на сметището — мястото край него вардели чисто от боклук — и що се отнася до личната чистота, всеки отговарял за себе си: ако искаш да се измиеш, ще си донесеш вода, по-малките деца страдали от постоянни настинки и вечно се дръгнели; някаква дама идвала от време на време и питала Майела защо не посещава училище — записвала отговорите й; двама души от семейството можели да четат и пишат, а за другите не било необходимо да се учат — трябвало да помагат на татко в къщи.
— Мис Майела — каза неволно Атикус, — деветнадесетгодишно момиче като вас трябва да си има приятели. Кои са вашите приятели?
Свидетелката се намръщи в недоумение.
— Приятели ли?
— Да, не познавате ли някои на вашата възраст, по-млади или по-стари? Момчета и момичета? Нямате ли обикновени приятели?
Омразата на Майела, която се беше уталожила до обикновено недружелюбие, сега отново избухна.
— Пак ли ми се подигравате, мистър Финч?
Атикус се задоволи с този й отговор.
— Обичате ли баща си, мис Майела?
— Да го обичам ли? Какво значи това?
— Искам да кажа дали е добър към вас, разбирате ли се?
— Ами че не е лош, освен когато…
— Освен когато?…
Майела погледна към баща си, който беше наклонил стола си до преградата. Той го изправи и зачака отговора й.
— Когато нищо… — отвърна Майела. — Казах, че не е лош.
Мистър Юел отново наклони стола си назад.
— Освен когато е пил, нали? — попита Атикус, и то толкова меко, че Майела кимна.
— Преследва ли ви понякога?
— Какво е пък това?
— Когато е… разгневен, не ви ли е бил понякога?
Майела погледна надолу към секретаря на съда, после вдигна поглед към съдията.
— Отговорете на въпроса, мис Майела — каза съдията Тейлър.
— Мен татко и с пръст не ме е докосвал — заяви тя твърдо. — Никога не се е допирал до мене.
Очилата на Атикус се бяха смъкнали и той ги повдигна на носа си.
— Поговорихме си приятно, мис Майела, и сега, струва ми се, че трябва да се върнем към делото. Вие казвате, че сте помолили Том Робинсън да дойде да насече… какво беше?
— Един долап, стар долап с чекмеджета от едната страна.
— Познавахте ли добре Том Робинсън?
— Какво, какво?
— Искам да кажа, знаехте ли кой е и къде живее?
Майела кимна.
— Знам го кой е, всеки ден минаваше край нас.
— За първи път ли го канехте да влезе в двора ви?
От този въпрос Майела подскочи леко. Атикус пак закрачи бавно към прозорците, той през цялото време вършеше същото — задаваше въпрос и се заглеждаше навън в очакване на отговора. Той не видя как тя подскочи, но на мен ми се струваше, че е отгатнал движението й. Извърна се и повдигна вежди.
— За първи път ли… — започна да повтаря въпроса си той.
— Да, за първи път.
— Никога по-рано ли не сте го викали да влезе в двора?