Майела беше вече подготвена.
— Не съм го викала, честна дума, че не съм го викала.
— И без „честна дума“ е достатъчно — каза спокойно Атикус. — Никога ли преди не сте го молили да ви свърши някаква дребна работа?
— Може и да съм — допусна Майела. — Наоколо се въртят доста черни.
— Бихте ли могли да си спомните подобен случай?
— Не.
— Добре, а сега да минем на това, което е станало. Казахте, че когато сте се върнали в стаята, Том Робинсън е бил зад вас, така ли?
— Да.
— Казахте, че „ви хванал за врата, ругаел ви и говорел мръсни думи“,… така ли?
— Точно така.
Внезапно се оказа, че паметта на Атикус е много добра.
— Вие казахте „той ме хвана, задуши ме и ме облада“ — така ли?
— Така казах.
— Спомняте ли си да ви е бил по лицето?
Свидетелката се поколеба.
— Вие добре помните, че ви е душил. През цялото време сте се борили с него, не помните ли? Вие сте „ритали и викали, колкото ви глас държи“. Не помните ли да ви е удрял по лицето?
Майела мълчеше. Изглежда тя се мъчеше да си уясни нещо. За миг си помислих, че също като мен и като мистър Хек Тейт се опитва да си представи застанал пред нея човек. Майела погледна мистър Джилмър.
— Въпросът е съвсем прост, мис Майела, и ще го повторя. Спомняте ли си да ви е бил по лицето? — гласът на Атикус не беше вече приятен; говореше с безстрастен, сух, професионален тон. — Спомняте ли си да ви е бил по лицето?
— Не, не си спомням да ме е ударил. Искам да кажа „да“, удари ме.
— Последното ви изречение ли да считаме за ваш отговор?
— А? Да, удари… просто не помня, не помня… всичко стана толкова бързо!
Съдията Тейлър изгледа строго Майела.
— Не плачете, младо момиче… — започна той, но Атикус каза:
— Оставете я да си поплаче, господин съдия. Имаме достатъчно време.
Майела подсмръкна сърдито и погледна Атикус.
— Ще ви отговоря на всички въпроси:… изтъпанчихте ме тука да ми се подигравате, нали?… Ще ви отговоря на всички въпроси.
— Чудесно — каза Атикус. — Имам само още няколко, мис Майела, да не протакаме: вие дадохте показание в смисъл, че подсъдимият ви е ударил, хванал за врата, задушил ви и ви е обладал. Искам да знам дали сте напълно уверена, че това е виновникът. Ще установите ли самоличността на човека, който ви е изнасилил?
— Да, ето го там.
Атикус се обърна към подсъдимия.
— Том, стани прав. Позволи на мис Майела да те разгледа добре. Това ли е същият човек, мис Майела?
Мощните рамене на Том Робинсън се раздвижиха под тънката му риза. Той се изправи на крака и сложи дясната си ръка върху облегалката на стола. Стоеше малко особено, сякаш не можеше да запази равновесие, но това не идваше от стойката му. Лявата му ръка беше цели дванадесет инча по-къса от дясната и висеше безжизнено до тялото. Тя завършваше с малка, съсухрена китка и дори от галерията виждаха, че не може да си служи с нея.
— Скаут — прошепна Джем. — Скаут, погледни! Ваше преподобие, та той е сакат.
Преподобният Сайкс се наведе през мене и прошепна на Джем:
— Ръката му е попаднала в машина за чистене на памук, машината на мистър Долфус Реймънд, още когато бил малък… Можела да му изтече всичката кръв… Мускулите му били откъснати от костта…
— Това ли е човекът, който ви изнасили? — попита Атикус.
— Той е, само той!
Следващият въпрос на Атикус се състоеше от една дума — как?
Майела изпадна в ярост.
— Не знам как го направи, но го направи… Казах вече, че всичко стана толкова бързо и аз…
— Нека да разсъдим спокойно — започна Атикус, но мистър Джилмър го прекъсна с протест: този път не защото въпросът бил несъществен и без връзка с делото, а защото Атикус се опитвал да сплаши свидетелката.
Съдията Тейлър се изсмя.
— Седнете си, Хорейс, нищо подобно няма. По-скоро свидетелката се опитва да сплаши Атикус.
Съдията Тейлър беше единственият човек в съдебната зала, който се изсмя. Дори бебетата мълчаха и аз изведнъж си помислих, дали не са се задушили на майчините гърди.
— И така — продължи Атикус, — мис Майела, вие дадохте показания, че обвиняемият ви е задушил и бил… не казахте, че се е промъкнал зад вас и ви е ударил да загубите съзнание, а сте се обърнали и той е бил пред вас… — Атикус отново стоеше зад своята маса и подчертаваше всяка дума, като почукваше на масата с кокалчетата на пръстите си. — Желаете ли да промените нещо в показанията си?
— Значи искате да кажа това, което не е било?
— Не, госпожице, искам да кажете нещо, което наистина се е случило. Разправете ни още веднъж, моля, какво се случи?
— Казах ви, какво се случи.
— Във вашите показания вие обяснихте, че сте се извърнали и той е бил пред вас. Тогава ли ви задуши?