— Да.
— После пусна врата ви и ви удари, така ли?
— Да, казах го вече.
— И той посини вашето ляво око с дясната си ръка?
— Аз се отдръпнах и… юмрукът му се плъзна, точно така стана. Аз се отдръпнах и юмрукът му се плъзна! — Майела най-сетне беше озарена от светлина.
— Изведнъж почнахте да си спомняте твърде ясно. Допреди малко не можехте да си спомняте добре, нали?
— Казах, че ме удари.
— Добре. Той ви задуши, удари ви и след това ви изнасили, така ли?
— Точно така.
— Вие сте силно момиче, какво правехте през цялото време, спокойно ли си седяхте?
— Казах ви вече — виках, ритах и се борех…
Атикус посегна нагоре, свали очилата си, погледна свидетелката със здравото си око и я засипа с въпроси.
— Въпросите един по един, Атикус. Дайте възможност на Свидетелката да отговаря.
— Добре. Защо не избягахте?
— Опитах се…
— Опитахте се, така ли? А какво не ви позволи да избягате?
— Аз… той ме хвърли на земята. Точно така направи, хвърли ме на земята и се просна отгоре ми!
— И вие през цялото време викахте?
— Виках, съвсем сигурно.
— Тогава защо другите деца не ви чуха? Къде бяха? На сметището ли?
Не последва отговор.
— Къде бяха децата? Защо не се притекоха на вашите викове? Сметището е по-близо до вас от гората, нали?
Не последва отговор.
— Или може би вие сте извикали едва когато сте видели баща си на прозореца? Дотогава не ви е дошло на ум да викате, нали?
Не последва отговор.
— А не извикахте ли първо по баща си, а не по Том Робинсън? Така ли беше?
Не последва отговор.
— Кой ви би? Том Робинсън или баща ви?
Не последва отговор.
— Какво видя баща ви през прозореца, изнасилване или тъкмо обратното? Защо не кажете истината, дете, не ви ли преби Боб Юел?
Атикус се отвърна от Майела, сякаш го болеше коремът, а по лицето на Майела се бяха изписали ужас и гняв. Атикус седна уморено и се зае да бърше очилата си с носна кърпичка.
Майела внезапно проговори.
— Ще ви кажа нещо — започна тя.
Атикус вдигна глава.
— Ще ни кажете какво се случи ли?
Но тя не чу съчувствието в гласа му.
— Ще ви кажа нещо и няма да говоря повече. Този черен ей там ме облада и ако вие, благородни, наконтени господа, не му направите нищо, то значи сте подли страхливци. И цялата ви превзетост пет пари не струва — вашите „госпожице“ и „мис Майела“ пет пари не струват, мистър Финч.
И при това тя се разплака наистина. Рамената й се разтърсваха от гневни хълцания. Майела устоя на думата си. Не отговори вече на нито един въпрос, дори и след като мистър Джилмър се опита да я върне към делото. Смятам, че ако не беше толкова бедна и невежа, съдията Тейлър щеше да я вкара в затвора за обида на съда и на всички присъстващи. Не разбирах как, но Атикус я беше ударил на болното място, въпреки че той сам не изпитваше удоволствие от това. Седеше с наведена глава и никога през живота си не бях виждала човек, да поглежда друг човек с такава ненавист, както Майела го погледна, докато напускаше свидетелската банка и минаваше покрай неговата маса.
Мистър Джилмър каза на съдията Тейлър, че обвинението няма повече въпроси, и съдията Тейлър заяви:
— Време е да си починем. Ще прекъснем за десет минути.
Атикус и мистър Джилмър се събраха пред съдийската маса, зашепнаха и напуснаха през една врата зад свидетелската банка; това беше сигнал за всички нас да се протегнем. Открих, че седя на края на дълга пейка и краката ми са изтръпнали. Джем се изправи и се прозя. Дил направи същото, а преподобният Сайкс отри лице с шапката си. Той каза, че било страшно горещо, сигурно имало деветдесет градуса.
Мистър Бракстън Ъндърууд, който през цялото време седеше спокойно в креслото, запазено за представителите на печата, и мозъкът му сигурно попиваше показанията като гъба, сърдито огледа галерията за черни и срещна моя поглед. Изръмжа и погледна на друга страна.
— Джем — казах аз, — мистър Ъндърууд ни видя.
— Нищо. Той няма да каже на Атикус, а само ще го напечата в хрониката на „Трибюн“.
Джем се извърна отново към Дил и вероятно взе да му обяснява тънкостите на процеса, но аз не можах да ги разбера. Атикус и мистър Джилмър не бяха водили дълги спорове по никакъв въпрос; мистър Джилмър обвиняваше без желание; свидетелите бяха водени за носа като магарета и почти липсваха протести. Но Атикус ни беше казал веднъж, че всеки адвокат, който се опита да тълкува свидетелските показания пред съдията Тейлър, рано или късно бива поставен на мястото си. Атикус ни разтълкува това така: съдията Тейлър може да изглежда ленив и заспал, но неговите решения много рядко биваха отменяни, а всъщност това беше най-важното. Атикус казваше, че бил добър съдия.