Скоро съдията Тейлър се върна и седна на въртящото се кресло. Извади пура от джоба на жилетката си и замислено я огледа. Аз ощипах Дил. След като огледа пурата, съдията свирепо отхапа едно парче от нея.
— Понякога нарочно идваме да го гледаме — обясних аз. — Сега ще има да се занимава до довечера. Ти само го гледай!
Без да подозира, че го наблюдават от галерията, съдията Тейлър избута откъснатото парче до устните си, и — пльок — улучи плювалника толкова точно, че дори чухме как парчето цамбурна вътре.
— Обзалагам се, че никой не може да го надплюе по точност — измърмори Дил.
Редното беше през почивката всички да излизат, но днес хората не мръднаха от местата си. Дори „безделниците“, които не бяха успели да засрамят по-младите, за да им отстъпят местата си, останаха да стоят прави край стената. Сигурно мистър Хек Тейт беше запазил обществения клозет само за официалните лица от съда.
Атикус и мистър Джилмър се завърнаха, а съдията Тейлър погледна часовника си.
— Наближава четири часа — каза той.
— А това беше невероятно, защото за изминалото време часовникът бе бил най-малко два пъти. Нито го бях чула, нито бях почувствувала трептенията му.
— Ще се опитаме ли да завършим днес следобед? — попита съдията Тейлър. — Какво ще кажете, Атикус?
— Мисля, че ще можем — отвърна Атикус.
— Колко свидетели имате?
— Един.
— Добре, призовете го.
19
Том Робинсън посегна, прекара пръстите си под лявата ръка и я повдигна. Насочи я към библията и гумено подобната му лява ръка потърси допир с черната подвързия. Когато вдигна дясната, сакатата му ръка се изплъзна от библията и удари по масата на секретаря. Той повтори опита си, но съдията Тейлър изръмжа:
— И така може, Том.
Том положи клетва и седна на свидетелската банка. Атикус набързо го накара да ни разправи следното: бил женен, с три деца, имал неприятности със съда и по-рано: веднъж бил осъден на тридесет дни затвор за нарушение на обществения ред.
— Сигурно е имало нарушение на обществения ред — каза Атикус. — В какво се състоеше то?
— Сбих се с един човек, той искаше да ме намуши с нож.
— Успя ли?
— Да, сър, да, но болеше много. Виждате ли, аз… — Том помръдна лявото си рамо.
— Да — каза Атикус. — И двамата ли бяхте осъдени?
— Да, сър. Аз трябваше да си излежа присъдата, защото нямах пари да платя глобата. Другият човек си плати.
Дил се наведе през мене и попита Джем какво прави сега Атикус. Джем му обясни, че Атикус показва на съдебните заседатели как Том не крие нищо от живота си.
— Познавахте ли Майела Вайолет Юел — попита Атикус.
— Да, сър. Всеки ден минавам покрай тях, когато отивам и се връщам от плантацията.
— Чия плантация?
— Събирам памук за мистър Линк Диз.
— И през ноември ли събирахте памук?
— Не, сър. През есента и зимата работя в градината му. Работя при него цялата година, той има много пеканови дървета, има и друга работа за вършене.
— Казвате, че трябва да минавате покрай дома на Юеловци, когато отивате и се връщате от плантацията. Може ли да се мине по друг път?
— Не, сър, не зная дали има друг път.
— Том, заговаряла ли ви е тя някога?
— Разбира се, сър, когато минавам покрай тях, свалям шапка и един ден тя ме повика да й натроша един долап.
— Кога ви помоли да натрошите този долап?
— Мистър Финч, беше миналата пролет. Спомням си го, защото тогава окопавахме и аз носех мотиката си. Казах й, че нося само мотиката си, но тя каза, че имала брадва. Даде ми брадвата и аз нацепих долапа. Тя каза: „Май ще трябва да ти дам пет цента, а?“ А аз казах: „Не, госпожице, няма нужда да ми плащате.“ После си отидох в къщи. Мистър Финч, това беше миналата пролет, преди повече от година.
— А друг път ходили ли сте там?
— Да, сър.
— Кога?
— Ами ходил съм много пъти.
Съдията Тейлър инстинктивно посегна към чукчето си, но не го вдигна. Ропотът в залата затихна без негова намеса.
— При какви обстоятелства?
— Прощавайте, сър.
— Защо сте влизали в двора много пъти?
Челото на Том Робинсън се изглади.
— Тя ме викаше вътре, сър, изглежда, че всеки път, когато минавах оттам, тя все искаше да й свърша нещо дребно… да насека, да нацепя, вода да донеса. Тя…
— Плащаха ли ви за услугите?
— Не, сър, само първия път ми предложи пет цента. С удоволствие го правех, понеже мистър Юел изглежда не й помагаше никак, децата също не помагаха, а аз зная, че тя няма излишни пари.
— Къде бяха другите деца?