— Винаги се въртяха наоколо, из целия дом. Някои ме гледаха как работя, а някои седяха по прозорците…
— А мис Майела разговаряше ли с тебе?
— Да, сър, тя разговаряше с мене.
Докато Том Робинсън даваше показания, на мен ми дойде на ум, че Майела Юел трябва да е най-самотното същество на света. Беше по-самотна от Бу Редли, който не бе излизал от къщи двадесет и пет години. Когато Атикус я попита дали има приятели, тя изглежда не разбра какво иска да каже, а после реши, че й се подиграва. Помислих си, че е тъжна като „смесените деца“, за които говореше Джем: белите не искаха да имат нищо общо с нея, защото живееше в кочина; негрите не искаха да имат нищо общо с нея, защото беше бяла. Тя не можеше да живее като мистър Долфус Реймънд, който предпочиташе компанията на негрите, тъй като не притежаваше земя и не произхождаше от старо, добро семейство. Никой не казваше за Юеловци „техният род са все особени“. Мейкомб им отпускаше помощи, даваше им коледни подаръци и им обръщаше гръб. Том Робинсън вероятно беше единственият човек, който се бе отнесъл прилично към нея. Но тя каза, че я бил обладал и когато се изправи, го изгледа, сякаш бе прахът под краката й.
Атикус прекъсна мислите ми.
— Случвало ли ви се е някога да влезете в участъка на Юеловци… стъпвали ли сте някога на тяхна земя, без да ви поканят?
— Не, мистър Финч, никога не съм правил такова нещо. Никога не бих направил такова нещо, сър.
Атикус понякога казваше, че един от начините да познаеш дали свидетелят лъже или не, е само да го слушаш, без да го гледаш: аз приложих този начин — Том отказа три пъти на един дъх, но спокойно, без мънкане в гласа, и открих, че му вярвам въпреки трите му отказа. Виждаше се, че е порядъчен негър, а порядъчният негър никога не влиза в чужд двор, ако не го повикат.
— Том, какво ви се случи вечерта на двадесет и първи ноември миналата година?
Под нас всички зрители като един затаиха дъх и се наведоха напред. Негрите зад гърба ни направиха същото.
Том беше кадифеночерен негър, не лъскав, а меко кадифеночерен. Върху лицето му блестеше бялото на очите, а когато говореше, виждахме как бляскат зъбите. Ако не беше сакат, щеше да бъде много хубав мъж.
Мистър Финч — започна той, — оная вечер си се прибирах, както винаги, в къщи и като минавах покрай къщата на Юелови, мис Майела беше на верандата, както тя си каза. Стори ми се, че е много тихо, без да разбера защо. Точно мислех по този въпрос и си минавах край тях, когато тя ми каза да вляза за малко и да й помогна. И така аз влязох в двора и се огледах дали няма трески за цепене, но не видях нищо такова и тя ми рече: „Не, имам да ми свършиш нещо в къщата. Старата врата е изскочила от пантите и може да падне.“ Аз я попитах: „Имате ли отвертка, мис Майела?“ — и тя каза, че, разбира се, имала. Качих се по стъпалата и тя ми махна да вляза вътре и аз влязох в предната стая и огледах вратата. Казах й: „Мис Майела, на тази врата май й няма нищо“. Бутнах я напред-назад, и на пантите им нямаше нищо. Тогава тя пред мен затвори вратата. Мистър Финч, чудех се защо е толкова тихо и се сетих, че това е, защото нямаше нито едно от децата в къщи, нито едно от тях го нямаше и аз казах на мис Майела: „Къде са децата?“
Кадифеночерната кожа на Том започна да блести и той прекара ръка по лицето си.
— Аз казах „къде са децата?“ — продължи той. — А тя каза… смееше се… каза, че всички били отишли в града да си купят сладолед. Тя каза: „Цяла година ми трябваше, за да спестя седем петачета, но успях. Всички отидоха в града.“
Том се чувствуваше неудобно, но не от изпотяването си.
— И какво казахте тогава, Том? — попита Атикус.
— Аз казах нещо такова: „Добре, мис Майела, добре сте направили да ги почерпите.“ А тя каза: „Значи така мислиш?“ и ми се чини, че не разбра какво съм искал да кажа… аз исках да кажа, че е добре, дето е пестила, и че е много мило, дето ги е почерпила.
— Разбирам ви, Том. Продължавайте — каза Атикус.
— И аз казах, че ще е по-добре да си вървя, защото няма какво да й помогна, а тя каза, че имало какво; попитах я какво и тя каза да съм стъпел там на едно столче и да сваля една кутия от долапа.
— От друг долап, не този, който си нацепил, нали? — попита Атикус.
Свидетелят се усмихна.
— Не, сър, друг беше. Висок почти колкото стаята. И аз направих, каквото ми каза, и таман посегнах, тя ме сграбчи през… през краката, сграбчи ме през краката, мистър Финч. Толкова ме изплаши, че скочих и катурнах стола… това беше единственото нещо, съборено в стаята, когато я напуснах. Заклевам се в бога!
— И какво стана, след като катурнахте стола?
Том Робинсън сякаш онемя. Погледна Атикус, после съдебните заседатели, после мистър Ъндърууд, който седеше в другия край на залата.