— Том, ти се закле да кажеш цялата истина. Ще кажеш ли всичко?
Том прекара нервно ръка през устата си.
— Какво стана след това?
— Отговори на въпроса! — каза съдията Тейлър. Една трета от пурата му беше вече изчезнала.
— Мистър Финч, аз слязох от стола и се обърнах, а тя се нахвърли върху мене.
— Нахвърли се върху тебе ли? Да те бие?
— Не, сър, тя… тя ме прегърна. Прегърна ме през кръста.
Този път чукчето на съдията Тейлър се стовари шумно върху масата и едновременно с това лампите в залата светнаха. Още не се беше стъмнило, но следобедното слънце не грееше вече в прозорците. Съдията Тейлър бързо възстанови реда.
— И какво направи тя после?
Свидетелят с мъка преглътна.
— Надигна се и ме целуна отстрани по лицето. Каза, че никога не била целувала възрастен мъж, та можело да целуне и негър. А това, дето го вършела с баща си, каза, че не влизало в сметката. „Целуни ме и ти, черньо!“ — каза тя. А аз казах: „Мис Майела, пуснете ме“ и се опитах да избягам, но тя застана с гръб до вратата и трябваше да я избутам. Не исках да я бутам, мистър Финч, и й казах; „Пуснете ме да мина“, и точно й казвах така, когато мистър Юел изкрещя през прозореца.
— Какво каза той?
Том Робинсън отново преглътна и се облещи.
— Нещо, дето не е за повтаряне… не е за пред хората и децата…
— Какво каза той, Том? Трябва да кажеш на съдебните заседатели какво е казал!
Том Робинсън здраво стисна очи.
— Той каза: „Ах ти, курво проклета, ще те убия“.
— И какво стана после?
— Мистър Финч, толкова бързо изтичах, че не зная какво е станало.
— Том, ти изнасили ли Майела Юел?
— Не, сър.
— Причини ли й някаква неприятност?
— Не, сър.
— Противопостави ли се на нейните задиряния?
— Мистър Финч, опитах се, опитах се, без да бъда груб към нея. Не исках да бъда груб. Не исках да я бутна или нещо такова.
Помислих си, че по свой начин Том Робинсън беше също така възпитан, както Атикус. Баща ми после ни обясни в какво деликатно положение е изпаднал Том Робинсън: той не би посмял да удари бяла жена при каквито и да било обстоятелства, ако искаше да не го убият, и затова се бе възползувал от първия удобен случай, за да побегне — което пък беше сигурен признак за виновност.
— Том, ще се върнем още веднъж на мистър Юел — продължи Атикус. — Каза ли ти той нещо?
— Не, нищо, сър. Може и да е казал нещо, но мен ме нямаше там…
— Достатъчно — прекъсна го остро Атикус. — Какво чу, на кого говореше той?
— Мистър Финч, той гледаше мис Майела, нея гледаше.
— И тогава ти побягна?
— Точно така, сър.
— Защо побягна?
— Бях изплашен, сър.
— Защо беше изплашен?
— Мистър Финч, ако и вие бяхте негър като мене, и вие щяхте да се изплашите.
Атикус седна. Мистър Джилмър се приближи до свидетелската банка, но преди да я стигне, в залата се изправи мистър Линк Диз и заяви:
— Искам всички вие да знаете едно нещо. Този момък работи при мене вече осем години. Не съм имал никакви неприятности с него. Никакви.
— Дръжте си езика, сър! — съдията Тейлър се беше разбудил напълно и викаше. По чудо пурата не пречеше на говора му. — Линк Диз! — изкрещя той. — Ако имате да кажете нещо, можете да го кажете под клетва и когато му дойде времето, но дотогава ще напуснете залата, чувате ли? Напуснете залата, сър, чувате ли? Проклет да съм, ако продължа да слушам това дело!
Съдията Тейлър погледна свирепо Атикус, сякаш го предизвикваше да каже нещо, но Атикус беше свел глава и се усмихваше под мустак. Спомних си какво ни беше казал той за авторитетните забележки на съдията Тейлър, които понякога надхвърляли неговите пълномощия, но адвокатите рядко протестирали. Погледнах Джем, той само поклати глава.
— Не, това не е, както би било, ако някой от съдебните заседатели беше станал да говори — каза той. — Тогава щеше да бъде по-друго. А мистър Линк само наруши реда.
Съдията Тейлър каза на секретаря да заличи в протокола всичко, което е записал след „Мистър Финч, ако и вие бяхте негър като мене, и вие щяхте да се изплашите“, и предупреди съдебните заседатели да не обръщат внимание на прекъсването. Погледна подозрително към средната пътека и зачака, сигурно докато мистър Линк Диз напусне залата. След това каза:
— Продължавайте, мистър Джилмър.
— Веднъж сте били осъждан на тридесет дни за нарушение на обществения ред, нали, Робинсън? — попита мистър Джилмър.
— Да, сър.
— Какво стана с другия негър, след като ти го наби?
— Той ме би, мистър Джилмър.
— Да, но и вие бяхте осъден, нали?
Атикус вдигна глава.