— Нарушението е било дребно и това вече е записано в протокола, господин съдия. — Стори ми се, че гласът му звучи уморено.
— Нека свидетелят отговори въпреки това — каза съдията Тейлър също с уморен глас.
— Да, сър, бях осъден на тридесет дни.
Знаех, че мистър Джилмър убедително ще посочи на съдебните заседатели, че всеки, който е осъждан за нарушение на обществения ред, лесно може да извърши насилие над Майела Юел. Това беше единствения му довод. Понякога такива доводи помагат.
— Робинсън, вас ви бива да натрошавате долапи и да цепите трески с една ръка, нали?
— Да, сър, така е.
— Достатъчно силен сте, за да задушите една жена и да я съборите на земята, нали?
— Никога не съм правил такова нещо, сър.
— Но сте достатъчно силен, за да го направите?
— Сигурно, сър.
— Отдавна й беше хвърлил око, нали, момко?
— Не, сър, никога не съм се заглеждал по нея.
— В такъв случай е било много мило от твоя страна да й помагаш, с цепенето и пренасянето, а, момко?
— Стараех се да й помогна, сър.
— Много благородно от твоя страна, но ти си имаш работа в къщи и след като се върнеш от плантацията, нали?
— Да, сър.
— А защо не си вършил тази работа, вместо да помагащ на мис Юел?
— Върших и едната и другата, сър.
— Доста работа ти се е струпвала. Защо?
— Какво защо, сър?
— Защо си се старал толкова да й помагаш?
Том Робинсън се поколеба, търсеше отговор.
— Струваше ми се, че, както ви казах, няма кой друг да й помогне…
— А мистър Юел, а седемте деца?
— Ами аз зная, че те никога не й помагаха…
— Значи цепенето и всичко друго си го вършил от доброта, а, момко?
— Мъчих се да й помагам, както казах.
Мистър Джилмър се усмихна мрачно на съдебните заседатели.
— Изглежда, че си много добър момък… Вършил си всичко това, без да ти плащат нито стотинка?
— Да, сър. Съжалявах я, тя се стараеше повече от другите.
— Ти си я съжалявал нея, о, ти си я съжалявал? — Мистър Джилмър сякаш беше готов да скочи до тавана.
Свидетелят разбра грешката си и неспокойно се размърда на стола. Но нищо вече не можеше да се поправи. В залата под нас отговорът на Том Робинсън не се хареса на никого. И за да се запомни добре, мистър Джилмър мълча доста дълго.
— И така, на двадесет и първи ноември, миналата година, ти си минал покрай къщата, както обикновено — каза той, — и тя те повикала да натрошиш един долап?
— Не, сър.
— Отричаш ли да си минал покрай къщата?
— Не, сър, тя каза, че има да й свърша някаква работа вътре в къщата…
— Тя казва, че те е повикала да натрошиш един долап, така ли?
— Не, сър, не е така.
— Значи, казваш, че тя лъже, а, момко?
Атикус се изправи, но Том Робинсън не се нуждаеше от неговата помощ.
— Не казвам, че лъже, мистър Джилмър, а казвам, че бърка.
При следващите десет въпроса на мистър Джилмър, с които той направи преглед на събитията, съгласно показанията на Майела, свидетелят отговаряше, че тя бърка.
— А мистър Юел не те ли изгони от къщата, а, момко?
— Не, сър, не мисля да ме е изгонил.
— Какво значи това „не мисля“?
— Искам да кажа, че не успя да ме изгони, защото сам избягах веднага.
— Много си откровен! Защо избяга толкова бързо?
— Казах, че се уплаших, сър.
— Ако съвестта ти е била чиста, защо си се уплашил?
— Както казах вече, за един негър е опасно да попадне в такова… в такова положение.
— Но ти не си бил виновен за това положение… нали даде показания, че си се противопоставил на мис Юел. Да не би да си се уплашил, че ще те набие и затова да си избягал? Такъв бик като тебе?…
— Не, сър, изплаших се да не попадна в съда, както и стана.
— Изплаши се да не те арестуват и да те накарат да отговаряш за постъпката си, а?
— Не, сър, изплаших се да не би да отговарям за нещо, което не съм сторил.
— Значи ми отговаряш дръзко, а?
— Не, сър, съвсем не съм искал такова нещо.
По-нататък не слушах въпросите на мистър. Джилмър, защото Джем ме накара да изведа Дил. Дил, неизвестно защо, се разплака и не можеше да спре; отначало започна тихо, а после чуха няколко души от галерията риданията му. Джем каза, че ако не отида с него, той щял да ме изблъска насила, а преподобният Сайкс прибави, че така щяло да бъде по-добре и аз отидох. Този ден Дил изглеждаше напълно здрав, нищо му нямаше, но реших, че не се е оправил напълно от бягството си.
— Лошо ли ти е? — попитах го на слизане. Излязохме през южната врата и Дил се помъчи да се овладее. На площадката стоеше самотната фигура на мистър Линк Диз.
— Какво се е случило, Скаут? — попита той, когато минахме покрай него.
— Нищо няма, сър — отвърнах аз през рамо. — На Дил му стана лошо.