— Ела под дърветата — казах на Дил. — Сигурно е от жегата.
Избрахме най-сенчестия дъб и седнахме под него.
— Не, просто не можех да понасям вече — отвърна Дил.
— Кого? Том ли?
— Оня дъртак, мистър Джилмър, дето го мъчи и му говори с такава злоба…
— Защо бе, Дил, на него това му е работата. Ами ако нямаше прокурори… ами че тогава сигурно не би имало и адвокати!…
Дил въздъхна търпеливо.
— Знам всичко това, Скаут. Стана ми лошо от начина, по който говореше. Направо ми стана лошо.
— Но той така трябва да постъпва, Дил. Нали водеше кръстосан…
— Да, ама по-рано не се държеше така, когато…
— Дил, другите бяха негови свидетели?
— Защо тогава мистър Финч не се държа така с мис Майела и стария Юел, когато им води кръстосания разпит. Как само му викаше „момко“ и му се надсмиваше и при всеки негов отговор поглеждаше към съдебните заседатели.
— Какво искаш, Дил, в края на краищата, той е негър.
— Пет пари не давам. Не е справедливо да се държим така с тях. Никой няма право да говори така… просто ми се повдига.
— Мистър Джилмър си е такъв, Дил, той с всички се държи така. Ти още не си го видял да става наистина зъл. Ами когато… добре де, днес мистър Джилмър ми се видя много кротък дори. Към всички така се държат, поне повечето адвокати.
— Мистър Финч не се държи така.
— Той не може да бъде пример, Дил, той е… — мъчих се да си спомня един много точен израз на мисис Моди Аткинсън. Сетих се: — Той е еднакъв, както в съдебната зала, така и на улицата.
— Не искам да кажа това — отвърна Дил.
— Знам какво искаш да кажеш, момчето ми — обади се един глас зад нас. Помислихме, че излиза от дънера на дървото, но гласът принадлежеше на мистър Долфус Реймънд. Той ни гледаше иззад дървото.
— Искаш да кажеш, че не си плачльо, а че просто ти се повдига, нали?
20
— Ела насам, синко, тук има нещо, което ще оправи стомаха ти.
Мистър Долфус Реймънд не беше добър човек и затова приех поканата му неохотно, но тръгнах след Дил. Струваше ми се, че Атикус не би бил доволен, ако се сприятелим с мистър Реймънд и бях сигурна, че леля Александра положително нямаше да бъде доволна.
— Ето — каза той и предложи на Дил кесията със сламките. — Пийни си добре, това ще де успокои.
Дил смукна от сламките, усмихна се и започна да пие.
— Хи-хи — засмя се мистър Реймънд; явно му правеше удоволствие да развращава деца.
— Внимавай, Дил — предупредих го аз.
Дил пусна сламките и се засмя.
— Тука има само кока-кола, Скаут.
Мистър Реймънд седна и се облегна на дървото. Преди това беше лежал на тревата.
— Хей, само да не ме издадете, малчугани? Ще погубите доброто ми име.
— Значи, вие пиете от кесията само кока-кола? Обикновена кока-кола?
— Да, госпожице — кимна мистър Реймънд. Хареса ми миризмата, която се разнасяше от него: на кожа, коне и памучни семена. Той единствен носеше високи ботуши, не бях виждала другиго, — Това е единственото нещо, което пия.
— И значи, вие само се правите на пийнал?… Извинявам се, сър — прехапах език аз, — не исках да ви…
Мистър Реймънд изцъка, без да се обиди, а аз се опитах да намисля по-учтива форма на въпроса си.
— Защо тогава правите така?
— Как?… О, искаш да кажеш, защо се преструвам? Много просто. На някои хора не им… не им допада начина, по който живея. Мога да ги пратя по дяволите и пет пари да не давам дали им е приятно или не. И аз наистина казвам, че пет пари не давам, дали им харесва моя живот — но не ги пращам по дяволите, разбираш ли?
Ние с Дил казахме:
— Не, сър.
— Старая се да им дам повод. На хората винаги им е по-приятно да имат повод за всяко нещо. Когато дойда в града, а това става рядко, аз се поклащам по малко и си пия от кесийката и хората казват, че Долфус Реймънд е попрекалил с алкохола — затова не се отказва от привичките си. Не може да се оправи, затова живее така.
— Но това не е честно, мистър Реймънд — да се правите на по-лош отколкото сте…
— Не е честно, но е много по-добре за хората. Ще ти кажа една тайна, мис Финч, аз не съм голям пияч, обаче хората никога, никога не могат да разберат, че живея по този начин, защото така ми харесва.
Съзнавах, че не трябва да седя тук и да слушам тази нечестива личност, която имаше смесени деца и пет пари не даваше дали някой знае това или не, но ми беше много интересно. Никога не бях срещала човек, който да мами нарочно, в своя вреда. Но защо на нас повери най-съкровената си тайна? Попитах го.
— Защото сте деца и можете да ме разберете — отвърна той — и защото чух този приятел… — той кимна с глава към Дил. — Неговите инстинкти още не са загрубели. Като поотрасне още малко, няма да му прилошава и няма да плаче. Може би пак ще му се чини, че нещо не е… напълно справедливо, да речем, но след няколко години вече няма да плаче.