— Е, и какво?
— Не можеш ли да видиш?
— Не.
— Имам косми.
— Къде?
— Тука. Ето тука.
Бях се вече успокоила и му казах, че са прекрасни, но нищо не можах да видя.
— Много са хубави, Джем.
— Имам и под мишниците — каза той. — Догодина започвам да тренирам футбол. Не се ядосвай от леля.
А по-рано ми бе казал да не ядосвам леля.
— Знаеш, че не е свикнала с момичета — добави Джем, — поне с момичета като тебе. Тя се опита да те направи дама. Не можеш ли да започнеш да шиеш или нещо такова?
— Не, по дяволите! Тя просто не ме обича, това е всичко, а пък аз не давам пет пари. Ядосах се, Джем, понеже нарича Уолтър Кънингам утайка, а не, понеже каза, че съм създавала трудности на Атикус. На времето ние с него се разбрахме по този въпрос; попитах го дали му създавам трудности и той каза, че не съм му създавала кой знае какви трудности и че в най-лошия случай винаги можел да се справи с такива трудности, затова да не се безпокоя. Хвана ме яд само заради Уолтър. Джем, това момче не е утайка. Той не прилича на Юелови.
Джем ритна обувките си и качи крака на кревата. Облегна се на една възглавница и запали нощната лампа.
— Знаеш ли какво, Скаут? Разбрах всичко. Напоследък мислих много и всичко разбрах. В света има четири вида хора. Обикновени хора като нас и съседите, други из горите и полята като Кънингамовци, трети като Юеловци на сметището и негри.
— Ами китайците?
— Аз говоря за окръга Мейкомб. Работата е там, че хората от нашия кръг не обичат Кънингамовци, Кънингамовци не обичат Юеловци, а Юеловци мразят и презират черните.
— Щом е така — попитах Джем, — защо в делото на Том съдебните заседатели, които бяха хора като Кънингам, не го оправдаха, напук на Юел?
Джем се отърва от въпроса ми, като го нарече детински.
— Знаеш ли — каза той, — виждал съм Атикус да потупва с крак, когато по радиото свирят лека музика, а освен това той много обича да си отопи соса в чинията…
— Значи в такъв случай и ние сме като Кънингамовци — казах аз. — Не виждам защо леля…
— Чакай да довърша. Веднъж Атикус ми каза, че леля била много запалена за нашия род, понеже единственото ни наследство било добрият произход и нито стотинка в джоба.
— Не зная, Джем, но на мен пък Атикус ми каза веднъж, че голяма част от приказките за стари родове били пълна глупост, понеже всяко семейство е толкова старо, колкото и другите. Попитах го дали в това число влизат негрите и англичаните и той отговори, че влизали.
— Добрият произход и старото семейство не са едно и също — обясни Джем. — Мисля, че важното е откога родът ти знае да чете и пише. Скаут, много мислих по този въпрос и това е единственото, което можах да измисля. По някое време, когато родът Финч е бил в Египет, някой от рода е научил един-два йероглифа и ги е предал на сина си. — Джем се изсмя. — Представяш ли си, леля се гордее, понеже прапрадядо й бил грамотен… с какви смешни неща се гордеят жените!
— Аз пък се радвам, че е бил грамотен, защото иначе кой щеше да научи Атикус и прадедите ни, ако пък Атикус не можеше да чете, къде отивахме ние двамата с тебе? Но, струва ми се, че не това е добрият произход, Джем.
— Е, добре, тогава как ще обясниш защо Кънингамовци са различни от нас? Мистър Уолтър едва-едва се подписва, нали съм го виждал. Просто в нашия род се чете и пише по-отдавна, отколкото в техния.
— Не е така, всеки трябва сам да се научи, никой не се е родил грамотен. Уолтър никак не е загубен, само че понякога изостава, защото помага на баща си и пропуска уроците. А иначе всичко му е наред. Не, Джем, според мен има само един вид хора. Хора.
Джем се извърна и удари с юмрук възглавницата. Когато отново се облегна, лицето му бе мрачно. Започваше да изпада в униние и аз застанах нащрек. Сбърчи вежди: устните се изтегнаха в права линия. Мълча известно време.
— Като бях на твоите години — каза той накрая — и аз мислех така. Но щом има само един вид хора, защо не могат да се разбират помежду си? Щом всички са еднакви, защо се мразят с все сила? Скаут, започвам да разбирам нещо. Започвам да разбирам защо Бу Редли е стоял толкова време затворен в къщата си. Защото просто е искал да си седи вътре.
24
Калпурния беше сложила най-кораво колосаната си престилка. В ръцете си носеше поднос с шарлота. Тя натисна леко вратата с гръб и я отвори. Възхищавах се от лекотата и изяществото, с които сервираше цели товари лакомства. Предполагам, че и леля Александра го беше забелязала, защото този ден остави Калпурния да сервира.
Беше краят на август, идваше септември. На другия ден Дил щеше да замине за Меридиан: а сега бяха отишли с Джем до Баркъровия вир. Джем с удивление бе открил, че никой не си е дал труда да научи Дил да плува, а Джем смяташе, че плуването е необходимо като ходенето. Те прекараха два следобеда на реката, казаха, че не мога да отида с тях, защото се къпели голи, и аз прекарвах самотните часове с Калпурния или с мисис Моди.