Нито дори и просяците! Дяволи са били ония, които са измислили това мъчение!
Така омекнах отново. Арогантността ми се изпари. Сега бях самичък. Кой можеше да ме обвини в студенина? Бях мек като гъба, патетично желаещ поне една дума, усмивка, ръкостискане. Течеше шестият месец от невидимостта ми.
Мразех я. Удоволствията й бяха празни, а мъките непоносими. Чудех се как ще преживея останалите шест месеца. Повярвайте, не бях далеч от мисълта за самоубийство през тези мрачни часове.
И накрая извърших глупава постъпка. По време на една от безкрайните ми разходки срещнах друг Невидим, най-много третото или четвъртото такова същество, което бях видял през шестте месеца. Както и при предишните срещи, очите ни се срещнаха бегло само за миг. После той заби своите в земята, заобиколи ме и отмина. Беше строен, млад мъж на не повече от четиридесет, с разрошена кафява коса и тясно изпити лице. Имаше вид на преподавател и се запитах какво ли е направил, за да заслужи наказанието си. Обхвана ме желанието да се затичам подире му и да го попитам, да науча името му, да говоря с него, да го прегърна.
Всички тези неща бяха забранени. Никой не трябваше да влиза в какъвто и да е контакт с Невидим — нито дори друг Невидим. Обществото не би желало да се създават тайни другарски връзки между париите му.
Знаех всичко.
Въпреки това се обърнах и го последвах.
Прекосихме три квартала, движех се след него, изоставайки на двадесет до петдесет крачки. Изглежда навсякъде имаше роботи на сигурността, чиито скенери само чакаха да забележат някое нарушение. После той зави в странична пресечка, сива прашна уличка от пет века, и започна да се шляе с леката походка на Невидим, не отиващ никъде. Настигнах го.
— Моля ви — казах тихо. — Никой няма да ни види тук. Можем да говорим. Името ми е…
мъжът се извърна към мен с ужас, изписан в очите му. Лицето му бе пребледняло. Изгледа ме удивен за момент, след което тръгна напред, като че ли да ме подмине.
Препречих му пътя.
— Почакайте — рекох. — Не се страхувайте. Моля ви…
той се спусна край мен. Сложих ръка на рамото му, но мъжет се освободи.
— Само едничка дума — помолих.
Нито дума. Нито едно дрезгаво промълвено „Оставете ме на мира!“ Заобиколи ме и се затича надолу по празната улица. Гледах след него, докато ме обземаше още по-голяма самота.
А после и страх. Не той, а аз бях нарушил правилата на Невидимостта. Аз го бях видял. Това ме правеше обект на наказание, може би продължение на срока ми за невидимост. Огледах се уплашено, но наоколо нямаше роботи на сигурността, не се виждаше нито един.
Бях сам.
Обърнах се и като се успокоявах, продължих надолу по улицата. Постепенно си възвърнах самоконтрола. Разбрах, че съм направил нещо непростимо глупаво. Тревожеше ме не само глупостта на постъпката ми, но още повече сантименталността й. Да се обърна по такъв панически начин към друг Невидим — да призная открито самотата си, нуждата си — не. Това означаваше, че обществото побеждава. Не можех да го допусна.
Видях, че отново съм близо до кактусовата градина. Качих се с ескалатора, грабнах един жетон от касиерката и си осигурих влизането. След кратко търсене намерих извит, богато украсен кактус, висок два метра и половина, истинско бодливо чудовище. Изскубах го от саксията му и натроших ъгловатите му крайници на парчета, пълнейки ръцете си с хиляди иглички. Хората се правеха, че не ме забелязват. Изтръгнах тръните от ръцете си и с кървящи длани се спуснах по ескалатора надолу, още веднъж отчужден до крайност заради невидимостта си.
Мина осмият месец, деветият, десетият. Кръговратът на годишните времена направи почти пълен цикъл. Пролетта отстъпи място на меко лято, лятото на крехка есен, есента на зима с двуседмичен сняг, разрешен все още по естетически причини. Сега зимата свърши. В парковете дърветата пуснаха зелени пъпки. Служителите в „Управлението на времето“ увеличиха дъжда на три пъти дневно.
Срокът ми скоро изтичаше.
През последните месеци на невидимостта си бях изпаднал в някакъв вид апатия. Съзнанието ми, оставено да се занимава само със себе си, вече не обръщаше внимание на последствията от поведението ми и аз живеех ден за ден в неясна мъгла. Четях с желание, но без подбор. Един ден Аристотел, на следващия Библията, наръчник по механика — на третия. В главата ми не оставаше нищо: когато обърнех на нова страница, предишната се заличаваше от паметта ми.