— Просто си мислех, че и ти би желала да знаеш. Разбираш ли, много труд хвърлихме.
Лу поседя мълчаливо още минута, после отпусна ръката и излезе. Цялото й вълнение се бе изпарило.
Тази вечер, както и много други вечери преди това, Луиза се затвори в стаята си да трака на крачната шевна машина „Сингер“, която бе купила преди девет години за десет долара заедно с доставката. Не разкриваше на децата какво прави, дори не се опита да им намекне. Лу обаче разбираше, че трябва да е нещо за нея и Оз, и това я караше да се чувства още по-виновна за боя с Били Дейвис.
На другия ден след вечеря Оз отиде да види майка си, а Юджин излезе да наточи някакви инструменти. Лу изми чиниите, после седна на верандата до Луиза. Известно време и двете мълчаха. Лу видя как две дребни птички излетяха от обора и кацнаха на оградата. Изглеждаха забавно с острите си пернати качулки, но не я заинтересуваха.
— Съжалявам за сбиването — изрече бързо Лу и въздъхна от облекчение, че най-сетне се е извинила.
Луиза гледаше втренчено двете мулета зад оградата.
— Радвам се да го чуя — каза тя и млъкна.
Слънцето клонеше към залез и небето беше съвсем ясно, само в далечината се мяркаха две-три облачета. Едър гарван се рееше самотно из въздуха, хващайки ту едно, ту друго течение като бавно падащо листо.
Лу загреба шепа пръст и видя как по ръката й плъзна цял батальон мравки. Орловите нокти бяха разцъфтели, свежи и ароматни като на разсъмване, примесвайки своя мирис с уханията на канелена роза и карамфили, а пурпурната стена от пасифлора усърдно засенчваше верандата. Диви рози бяха омотали почти всички колове на оградата и цветчетата им приличаха на застинали пламъци.
— Джордж Дейвис е ужасен човек — каза Лу.
Луиза се облегна на парапета.
— Претрепва децата си от работа и се държи с тях по-зле, отколкото с мулетата.
— Е, Били не трябваше да е толкова злобен — каза Лу, после се усмихна широко. — Ама да го беше видяла как падна от дървото, като зърна умрялата змия, дето му я сложих в сандъчето.
Луиза се приведе напред и я погледна с интерес.
— Ами нещо друго забеляза ли в онуй сандъче?
— Нещо друго ли? Какво например?
— Например храна.
Лу се обърка.
— Не, сандъчето беше празно.
Луиза бавно кимна, отново облегна гръб на парапета и се загледа на запад, където слънцето започваше да потъва зад планините, обагряйки небето в розово и червено.
— Знаеш ли кое ми е най-чудно? — каза Луиза. — Децата мислят, че трябва да се срамуват, задето техните татковци не смятат за необходимо да им дадат храна. Толкоз ги е срам, че са готови да мъкнат на училище празна кутия и да се преструват, та никой да не разбере, че нямат нищо за ядене. Е, много ли ти е смешно сега?
Лу заби поглед в земята и поклати глава.
— Не.
— Знам, че не съм ви разказвала за вашия татко. Но сърцето ми принадлежи изцяло на вас двамата с Оз, а още повече ви обичам, защото ми се иска някак да залича тежката загуба, макар да знам, че не мога. — Тя положи ръка върху рамото на Лу и я обърна към себе си. — Но вие имахте чудесен татко. Човек, който ви обичаше. И знам, че това се преодолява още по-трудно, то е едновременно благословия и проклятие, тъй че просто трябва някак да живеем с него. Но истината е, че Били Дейвис трябва всеки ден да живее с баща си. Хиляди пъти бих предпочела да съм на твое място. Знам, че и Били Дейвис би предпочел. Всеки ден се моля за онези деца. Ти също би трябвало да го правиш.
23
Старинният часовник тъкмо бе ударил полунощ, когато по прозореца на Лу затракаха ситни камъчета. Момичето тъкмо сънуваше нещо, но сънят се стопи от внезапното трополене. Лу пристъпи до прозореца, надникна навън и отначало не забеляза нищо. После видя кой я търси и отвори прозореца.
— Какво си мислиш, че правиш, Даймънд Скинър?
— Дойдох да те взема — отговори момчето, застанало долу до вярното си куче.
— За какво?
Вместо отговор Даймънд посочи луната. Лу никога не я бе виждала да блести толкова ярко. Небето беше тъй ясно, че тя различи тъмните петна по светещия диск.
— Мога и сама да си гледам луната, благодаря — каза Лу.
Даймънд се усмихна.
— Не, не е само това. Доведи и брат си. Там, където отиваме, е много забавно. Ще видиш.
Лу се поколеба.
— Далече ли е?
— Никак. Да не те е страх от тъмното, а?
— Изчакай ме — каза тя и затвори прозореца.
След пет минути Лу и Оз бяха напълно облечени и се измъкнаха при Даймънд и Джеб.