— Дявол те взел, Джеб, остави таз мечка на мира!
Даймънд се втурна след кучето, а Лу и Оз хукнаха подир него. Но кучето и мечката скоро се откъснаха от двуногите. Накрая Даймънд спря задъхан, а Лу и Оз го догониха и се свлякоха на земята.
Даймънд стовари юмрук върху дланта си.
— Мътните да го вземат туй псе.
— Дали мечката ще му направи нещо? — попита тревожно Оз.
— Няма такава работа. Джеб сигурно ще я накара да се изкатери на някое дърво, пък накрая ще му омръзне и ще се прибере. — Не изглеждаше обаче твърде уверен. — Хайде, идвайте.
Няколко минути вървяха бързо, после Даймънд забави крачка, огледа се и им направи знак да спрат. Обърна се, вдигна пръст пред устните си и кимна да го последват, ниско приведени. След като се прокрадваха така десетина метра, Даймънд легна по корем. Лу и Оз сториха същото. Запълзяха напред и скоро достигнаха ръба на малка долчинка. Наоколо растяха дървета и храсти, увивните растения по клоните им се сплитаха като естествен свод, но тук-там проникваха лунни лъчи и мястото бе добре осветено.
— Какво е това? — заинтересува се Лу.
— Шттттттт — отвърна Даймънд, после закри ухото й с длан и прошепна: — Казан за уиски.
Лу погледна отново и различи някаква тромава машинария с издут метален търбух, медни тръби и крака от дървени трупчета. На две дъски, подпрени върху купчина камъни, няколко делви чакаха да бъдат напълнени с домашно уиски. От меката земя стърчеше прът с висящ на него запален фенер. Над казана се вдигаше пара. Тримата чуха шум от нечии стъпки.
Лу прехапа устни, когато Джордж Дейвис се появи до казана и захвърли на земята тежък чувал. Беше съсредоточен в работата си и явно не подозираше за присъствието им. Лу погледна Оз, който трепереше тъй силно, че тя се запита с тревога дали Джордж Дейвис няма да усети как се тресе земята. Дръпна Даймънд за ръкава и посочи назад, откъдето бяха дошли. Даймънд кимна и тримата запълзяха обратно. Лу се озърна към казана, но Дейвис беше изчезнал. Тя застина. И сетне едва не изпищя, защото чу нещо да идва и си помисли за най-лошото.
Мечката профуча покрай тях и се спусна в долчинката. След нея дотича Джеб. Мечката рязко зави, кучето се блъсна в пръта с фенера и го прекатури. Фенерът падна и се разби. Мечката връхлетя върху казана, металът не издържа тежестта на сто и петдесет килограма жива плът и се търкулна разкъсан, с пръснати настрани тръби. Крещейки след кучето си, Даймънд побегна надолу.
На мечката очевидно й бе дошло до гуша да я преследват, защото внезапно се обърна и застана на задни лапи, с готови за бой нокти и зъби. При вида на тази двуметрова черна стена, която можеше да го прехапе на две, Джеб спря като закован и отстъпи с ръмжене. Даймънд настигна кучето и го хвана за врата.
— Джеб, глупчо!
— Даймънд! — викна Лу, която също бе скочила на крака и видя как заплахата се задава към нейния приятел.
Дейвис бе изскочил от мрака с пушка в ръка.
— Какво става, по дяволите!
— Даймънд, пази се! — извика отново Лу.
Мечката ревеше, кучето лаеше, Даймънд крещеше, а Дейвис се целеше и ругаеше. Прогърмяха два изстрела и мечка, момче и куче незабавно си плюха на петите. Лу клекна, когато сачмите разкъсаха листата над нея и се забиха в кората на близкото дърво.
— Бягай, Оз, бягай — изкрещя тя.
Оз скочи и хукна, но беше толкова объркан, че вместо да бяга от долчинката, изтича право надолу. Дейвис тъкмо презареждаше пушката, когато момчето налетя на него. Оз осъзна грешката си твърде късно и Дейвис го сграбчи за яката. Лу се втурна към тях.
— Даймънд! — викна отново тя. — Помощ!
Дейвис бе притиснал с една ръка Оз към крака си, а с другата се мъчеше да зареди пушката.
— Да пукнеш дано! — изрева той на уплашеното момче.
Лу връхлетя с юмруци насреща му, но не постигна никакъв резултат, защото, макар и нисък, Джордж Дейвис беше корав като камък.
— Пусни го — изкрещя Лу. — Пусни го!
Дейвис пусна Оз, но само за да удари Лу. Тя се търкулна на земята с разкървавена уста. Ала Дейвис не бе забелязал Даймънд. Момчето грабна поваления прът, замахна, шибна Дейвис през краката и врагът рухна по гръб. За всеки случай Даймънд го халоса и по главата. Лу стисна ръката на Оз, Даймънд пък хвана нейната и докато вбесеният Джордж Дейвис се изправи, те вече бяха на повече от петдесет метра. Няколко секунди по-късно екна още един изстрел, но те се намираха на безопасно разстояние.
Чуха зад себе си нечии стъпки и си плюха на петите. После Даймънд се озърна и каза, че нямало страшно, това бил Джеб. Тичаха чак до фермата, където се строполиха на верандата, задъхани и разтреперани от умора и страх.