Дейвис изглеждаше готов да стовари камшика по гърба на Даймънд, но вместо това каза:
— Заклевам се. Дай го сега!
Даймънд подхвърли монетата на Дейвис, който я хвана, огледа я, захапа я и накрая я прибра в джоба си.
— А сега се махай, Джордж — каза Луиза.
Дейвис я погледна свирепо.
— Следващия път мойта пушка ще е по-точна.
Той завъртя каруцата и потегли сред облак прах. Лу гледаше Луиза, която продължи да се цели след Дейвис чак докато изчезна от поглед.
— Наистина ли щеше да го застреляш? — попита момичето.
Луиза освободи ударника на пушката и влезе в къщата, без да отговори.
24
Две вечери по-късно Лу миеше чиниите, а Оз старателно изписваше букви върху парче хартия на кухненската маса. Луиза седеше до него да му помага. Лу си помисли, че изглежда уморена. Беше стара, а животът й тук не бе лек; Лу го знаеше от собствен опит. Човек трябваше да се бори и за най-дребното нещо. А тя го бе правила през целия си живот. Още колко можеше да издържи?
Лу тъкмо бършеше последната чиния, когато на вратата се почука. Оз изтича да отвори.
На прага стоеше Котън, облечен в костюм и с вратовръзка. Под мишница носеше голяма кутия. Зад него стоеше Даймънд с чиста бяла риза и измито лице. Косата му беше пригладена с вода и може би малко лепкав сок от някое дърво, но Лу ахна най-вече защото момчето носеше сандали. Вярно, палците му стърчаха, но все пак почти целите му крака бяха обути. Даймънд кимна плахо на всички, сякаш с чисто лице и сандали се беше превърнал в някакъв уродлив клоун.
Оз погледна кутията.
— Какво има вътре?
Котън остави кутията на масата, но не бързаше да я отвори.
— Макар че писаното слово заслужава най-висока възхвала — каза той, — не бива да забравяме, че има и друго, не по-малко велико творчество.
С жест, на който биха завидели най-големите майстори на водевила, той вдигна капака и отдолу се разкри грамофон.
— Музика!
Котън извади плоча от хартиен плик и внимателно я сложи върху грамофона. После енергично нави пружината и нагласи иглата на място. За момент тя задраска по неравния ръб, после из стаята се разнесе мелодия и Лу разпозна музиката на Бетовен. Котън се озърна, после измести един стол до стената и махна с ръка на останалите мъже.
— Господа, ако обичате.
Оз, Даймънд и Юджин се включиха в работата и скоро насред стаята се разчисти свободно пространство.
Котън отиде в коридора и отвори вратата на Аманда.
— Мис Аманда, тази вечер разполагаме с най-различни популярни мелодии за ваше развлечение.
После той се върна в предната стая.
— Защо изместихте мебелите? — попита Лу.
Котън се усмихна и свали сакото си.
— Защото не може просто да слушаш музиката, трябва да се слееш с нея. — Той се поклони ниско на Лу. — Ще ме удостоите ли с един танц, госпожице?
Лу неволно се изчерви от тази официална покана.
— Котън, ти си луд. Наистина.
— Давай, Лу, ти си добра танцьорка — подвикна Оз и добави: — Мама я е учила.
И двамата започнаха да танцуват. Отначало движенията им бяха неловки, но скоро хванаха ритъма и се понесоха в кръг из стаята. Всички ги гледаха с усмивка, а Лу се разкиска.
Развълнуван до крайност, както му се случваше често, Оз изтича в стаята на майка си.
— Мамо, ние танцуваме, танцуваме.
И веднага хукна обратно, за да не изпусне нещо.
Луиза люшкаше ръце и потропваше в такт с музиката. Даймънд пристъпи към нея.
— Да му друснем ли един танц, мис Луиза?
Тя пое ръката му.
— По-добро предложение не съм чувала от години.
Докато двамата се присъединяваха към Лу и Котън, Юджин сложи Оз да стъпи върху сандалите му и затропа из стаята.
Музиката и смеховете се носеха по коридора и нахлуваха в стаята на Аманда. Откакто бяха пристигнали, зимата бе преминала в пролет, а пролетта в лято. И през цялото това време състоянието на Аманда си оставаше непроменено. Лу приемаше този факт като сигурно доказателство, че майка им никога няма да се завърне при тях, а вечният оптимист Оз го приемаше за добър знак, защото състоянието й не се влошаваше. Въпреки мрачните си очаквания за бъдещето Лу помагаше всеки ден на Луиза да бърше с гъба тялото на Аманда, а веднъж седмично двете й миеха косата. Освен това Лу и Оз често променяха позата на майка си и всекидневно раздвижваха крайниците й. Но нито веднъж не усетиха реакция от нейна страна; тя просто лежеше отпусната, със затворени очи. Лу често си мислеше, че не е „мъртва“, но в никакъв случай не можеше и да се нарече „жива“. Ала сега, докато смехът и музиката нахлуваха в нейната спалня, ставаше нещо странно. Ако е възможно човек да се усмихва, без да помръдне нито едно мускулче, то може би в момента Аманда се усмихваше.