— Има ли нещо общо с онова, дето направи с колата на онзи човек?
Луиза седна и потропа с пръсти по масата.
— Моля те, Луиза, моля те. Наистина искам да знам.
Тревожа се за Даймънд. Той ми е приятел.
— Веднъж в една мина имаше взривове — изрече глухо Луиза. — Отгоре се свлече цял хълм. А на склона ореше Донован Скинър.
— С кого живее Даймънд тогава?
— Той е като горско птиче. Сложиш ли го в клетка, ще залинее и ще умре. Ако му потрябва нещо, знае, че винаги може да дойде при мен.
— Компанията плати ли за онова, което се случи?
Луиза поклати глава.
— Взеха да въртят разни адвокатски номера. Котън се опита да помогне, но не успя. „Съдърн Вали“ е могъща сила по тия места.
— Горкият Даймънд.
— Ама и момчето не си поплюва — каза Луиза. — Веднъж колелата на един автомобил паднаха на излизане от мината. Друг път въглищният силоз не искаше да се отвори, та трябваше да повикат майстори чак от Роаноук. Намериха камък между зъбчатките. А пък онзи същият надзирател веднъж излязъл да си свърши работата, а нужникът взел, че се катурнал. Проклетата врата не щяла да се отвори и човекът цял час киснал вътре. До ден-днешен никой не знае как точно е станало и кой е вързал въжето около нужника.
— И никога ли не си е патил?
— Съдията Хенри Аткинс е добър човек. Знае как стоят нещата, затуй не го закачи. А Котън редовно разговаряше с Даймънд и малко по малко пакостите престанаха. — Луиза помълча. — Е, додето не стана онази история с конския тор в колата.
Тя извърна глава, но Лу вече бе зърнала широката й усмивка.
Лу и Оз яздеха Сю всеки ден, докато накрая Луиза ги обяви за опитни ездачи. Лу обичаше да язди. Отвисоко погледът й сякаш стигаше до безкрая, а гърбът на кобилата бе тъй широк, че падането изглеждаше невъзможно. След като изпълнеха сутрешните задачи, двамата отиваха с Даймънд да поплуват в Ямата на Шотландеца — малко езерце, за което Даймънд твърдеше, че нямало дъно. С напредването на лятото Лу и Оз почерняха, а Даймънд само стана още по-луничав.
Юджин идваше с тях, когато можеше, и Лу с изненада узна, че е само на двайсет и една. Той не умееше да плува, но децата го научиха и скоро Юджин храбро пореше хладната вода и дори се премяташе пъргаво, тъй като в тази среда куцият крак изобщо не му пречеше.
Играеха бейзбол на едно пасище, което бяха окосили грижливо. Юджин им издяла бухалка от дъбова дъска, изтънена в единия край. Използваха протритата топка на Даймънд и още една, направена от парче гума, омотано с канап и овча вълна. За бази им служеха каменни плочи, подредени в права линия според указанията на Даймънд, който твърдеше, че това било единствено верният начин, и наричаше играта „прав бейзбол“. Макар да бе гледала много мачове на „Янките“ в Ню Йорк, Лу си премълча и остави момчетата да се забавляват. Оказа се, че никой от тях, дори и Юджин, не може да засече топка, хвърлена от Оз.
Следобед често си разказваха приключенията на Вълшебника от Оз и наново измисляха онези части, които бяха забравили или за които смятаха с младежка самоувереност, че могат да бъдат подобрени. Даймънд проявяваше силно пристрастие към Плашилото; естествено, Оз държеше да бъде Страхливия лъв, а по липса на друга възможност Лу поемаше ролята на безсърдечния Тенекиен дървар. Единодушно обявиха Юджин за Великия и всемогъщ вълшебник. Оттогава насетне той редовно изскачаше иззад скалите и крещеше репликите, които му бяха измислили, с тъй добре разигран гняв, че Страхливия лъв Оз умоляваше Великия вълшебник Юджин да реве малко по-тихо. Понякога водеха сражения срещу летящите маймуни и разтапящите се вещици, в които с малко изобретателност и късмет в най-важния момент доброто винаги побеждаваше злото сред величествените планини на Вирджиния.
Даймънд им разказваше как през зимата се пързалял по замръзналата повърхност на Ямата на Шотландеца. Как изрязвал с брадвичка парче кора от някой дъб и се пързалял с него по заледените склонове със скорост, каквато никой друг на света не бил постигал. Казваше, че на драго сърце ще им покаже как го прави, но трябвало да се закълнат да пазят тайна, иначе имало опасност зли хора да си присвоят това велико откритие и дори може би да завоюват света с негова помощ.
Лу не показваше с нищо, че знае за родителите на Даймънд. След игрите тя и Оз се сбогуваха с приятеля си, яхваха Сю и поемаха обратно към фермата, като се редуваха с Юджин върху кобилата, ако и той бе дошъл с тях. Даймънд оставаше да поплува още малко или да си поиграе с топката, тоест да прави каквото си иска, както не пропускаше да подчертае.
По пътя към къщи след един от тези излети Лу реши да избере нов подход. Докато двамата с Оз наближаваха фермата изотзад, над планините висеше тънка мъгла. На около километър от къщата Лу спря кобилата върху една могилка. Оз неспокойно се размърда зад нея.