Високопоставени градски служители произнесоха речи, които изтръгнаха от публиката възторжени аплодисменти. Кметът бе застанал на импровизирана трибуна заедно с група усмихнати, елегантно облечени мъже, за които Котън каза, че са началници от „Съдърн Вали“. Кметът беше млад и енергичен, със заресана назад коса, скъп костюм и модерен джобен часовник. Усмивката и високо вдигнатите му ръце изразяваха безграничен ентусиазъм, сякаш беше готов да сграбчи първата небесна дъга, която дръзне да мине наблизо.
— Въглищата са сила — заяви кметът пред звънтящия микрофон, голям почти колкото главата му. — А сега, когато отвъд Атлантика се разгаря война и могъщите Съединени американски щати трескаво строят кораби, танкове и оръдия, търсенето на нашия хубав, патриотичен, вирджински кокс за стоманолеярните ще литне до небесата. Благоденствието е тук, то ни залива и ще остане завинаги. Не само децата ни, но и техните деца ще живеят, осъществили прекрасната американска мечта. И всичко това ще се дължи на добрите дела на хора като тези, които се трудят в „Съдърн Вали“, и тяхната неуморна борба да извлекат от земните недра черния камък, тласкащ този град към величие. Хора, бъдете уверени, че ние ще се превърнем в южняшкия Ню Йорк. Един ден някой ще погледне назад и ще каже: „Кой би могъл да знае каква слава е готвела съдбата за градове като Дикенс в щата Вирджиния?“ Но вие знаете вече, защото аз ви го казвам. Хип-хип ура за „Съдърн Вали“ и Дикенс, Вирджиния.
И усмихнатият кмет подметна сламената си шапка високо във въздуха. Тълпата подхвана възторжения му вик и множество шапки литнаха нагоре сред прохладния ветрец. Даймънд, Лу, Оз, Юджин и Котън ръкопляскаха заедно с всички и децата си разменяха радостни усмивки, но Лу забеляза, че лицето на Котън съвсем не изразява безграничен оптимизъм.
Когато падна нощ, те отидоха да гледат как фойерверки обагрят небето във всички цветове на дъгата, а после се настаниха в хъдсъна и напуснаха града. Докато отминаваха сградата на съда, Лу попита Котън за хладната му реакция на днешната кметска реч.
— Защото и друг път съм виждал този град да се сгромолясва — каза той. — Обикновено това се случва, когато политиците и бизнесмените крещят най-силно. Тъй че просто не знам. Може този път да е по-различно, но просто не знам.
Лу се замисли над тия думи. Зад тях шумотевицата на празненството стихна, после съвсем заглъхна и остана само свистенето на вятъра из скали и дървета покрай стръмния планински път.
Напоследък нямаше много дъжд, но Луиза все още не се тревожеше, макар че всяка вечер молеше Бога да излее порой от небесата. Днес плевяха царевицата, денят беше горещ и мухите им досаждаха немилостиво. Лу размахваше мотиката, но все й се струваше, че нещо не е наред.
— Нали вече засяхме семената. Не могат ли сами да си растат?
— Много бели могат да се случат в земеделската работа и една-две от тях са почти задължителни — отговори Луиза. — А работата край няма. Просто така стоят нещата.
Лу метна мотиката на рамо.
— Само едно ще река: дано тая пуста царевица излезе вкусна.
— Това е фуражна царевица — каза Луиза. — За добитъка.
Лу едва не изпусна мотиката.
— Значи се бъхтим толкова само за да нахраним животните?
— Те се трепят за нас, трябва и ние да им отвръщаме със същото. Нали и те трябва нещо да ядат.
— Да, Лу — намеси се Оз, атакувайки спечената пръст с енергични удари. — Как ще натрупат сланина прасетата, ако не се хранят? Кажи де.
Окопаваха браздите един до друг под палещото слънце, което изглеждаше толкова близо, сякаш Лу можеше да посегне и да го прибере в джоба си. Жътварите и щурците скрибуцаха от всички страни. Лу спря да копае и се загледа към къщата, където току-що бе спряла колата на Котън.
— Това негово идване всеки ден да чете на мама кара Оз да си внушава, че тя ще оздравее — каза Лу на Луиза, като внимаваше братчето й да не чуе.
Луиза размахваше мотиката с младежка енергия и старчески опит.
— Права си, много е лош пустият Котън, дето идва да помага на майка ти.