— Напомням ли ти за него? — тихо попита Лу.
Луиза се усмихна.
— Същият плам, същата корава глава. И същото златно сърце. Както когато се грижиш за брат си. Татко ви ме разсмиваше по два пъти на ден. Сутрин, когато ставах, и вечер, преди да си легна. Казваше, че иска да започвам и свършвам деня с усмивка.
— Жалко, че мама не ни даваше да ти пишем. Обещаваше някой ден да разреши, но не стигнахме дотам.
— Когато получих първото й писмо, все едно, че ме халосаха по главата. Понякога и аз й пишех, но очите ми вече не ги бива. Пък и не е лесно да намериш хартия и марки.
Лу изглеждаше много смутена.
— Мама помоли татко да се завърнем във Вирджиния.
Луиза се изненада.
— И какво рече той?
Лу нямаше сили да й каже истината.
— Не знам.
— О… — промърмори неопределено Луиза.
Лу започваше да изпитва смут от новия образ на баща си — нещо, което не й се бе случвало никога досега.
— Не мога да повярвам, че просто те е изоставил самичка тук.
— Накарах го да замине. Планините не са за човек като него. Трябваше да подаря на света това момче. А вашият татко ми пишеше през всички тези години. И ми даваше пари, макар че не са му достигали. Той постъпи правилно. Никога недей да го съдиш.
— Но не те ли болеше, че не се завръща?
Луиза прегърна момичето.
— Не е вярно, той се завърна. Чрез вас. Имам трите човешки същества, които е обичал най-много на този свят.
Не беше лесно да се язди по тясната пътека, която често навлизаше в непроходими храсталаци и принуждаваше Лу да слиза, за да преведе кобилата. И все пак пътешествието й доставяше удоволствие, защото от всички страни долитаха великолепни птичи песни, а по камънаците бе избуяла дъхава мента. Тук-там сред скалите се мяркаха потайни пещери, засенчени от върбови вейки. В много от тях бликаха пенести извори. Сред изоставените полета на отдавна изчезнали чифлици стърчаха каменни комини без къщи, обкръжени от високите стъбла на лопена.
Най-сетне, следвайки указанията, които й бе дала Луиза, Лу се озова пред поляна с малка къщичка. Тя огледа имота. Изглеждаше тъй, сякаш след две-три години и той ще рухне под напора на околния пущинак. Дървесните корони се разстилаха над покрива, по който имаше колкото керемиди, толкова и дупки. Стъклата на много прозорци липсваха; през една дупка на верандата растеше млада фиданка, а по разнебитения парапет се виеше смрадлика. Предната врата висеше само на една панта; всъщност тя бе завързана за стената, тъй че да стои постоянно отворена. Над нея бе закована конска подкова — за късмет, предположи Лу — и наистина цялата сграда отчаяно се нуждаеше от нещо подобно. Плевели задушаваха близките ниви. Ала въпреки всичко дворът беше грижливо изметен, никъде не се виждаше боклук и край къщата имаше леха с божури, а до малкия кладенец зад тях — люляково дръвче и някакъв непознат храст, отрупан с белоснежни цветчета. По прикрепена към стената рамка цъфтяха увивни рози. Лу бе чувала, че изоставените рози се чувстват отлично. Ако в това имаше истина, то значи сега стоеше пред най-занемарения розов храст на света, тъй като вейките му се превиваха под товар от тъмночервени цветове. Джеб се появи иззад ъгъла и излая срещу кобилата. Даймънд излезе, замръзна на прага и почна да се озърта, сякаш търсеше къде да се скрие, но не откриваше нищо подходящо.
— Какво търсиш тук? — попита накрая той.
Лу скочи от кобилата и коленичи да си поиграе с Джеб.
— Просто наминах. Къде са вашите?
— Татко работи. Мама слезе до Маккензи.
— Поздрави ги от мен.
Даймънд пъхна ръце в джобовете си и запристъпва от крак на крак.
— Виж какво, имам да свърша нещо.
— Какво? — попита Лу и се изправи.
— Трябва да ходя за риба.
— Чудесно, и аз ще дойда.
Той килна глава настрани и я огледа.
— Знаеш ли как се лови риба?
— В Бруклин има сума ти места за риболов.
Двамата отидоха до примитивното кейче, направено от няколко грубо издялани дъбови дъски, които дори не бяха сковани, а само заклещени между камънаците по брега на широкия поток. Докато Даймънд нанизваше на кукичката тлъст розов червей, Лу го гледаше с отвращение. Може и да я смятаха за мъжкарана, но не понасяше червеи. Даймънд й подаде втората въдица.
— Хайде, метни я тук.
Лу пое пръта и се поколеба.
— Да ти помогна ли?
— Ще се справя.
— Виж какво, тая рекичка тука има южна ширина, а пък вие там, в Ню Йорк, сигурно сте свикнали само на северна ширина.