— Не, нямам. Нямам, Даймънд.
— Сега ти изглежда зле, но всичко ще се оправи. Хората никога не си тръгват сами, ако не ги забравим. Може много да не разбирам, ама туй поне го знам.
Лу искаше да му каже, че и това не разбира. Неговата майка си бе отишла веднъж завинаги. А със своята Лу се чувстваше като в тресавище. И непрекъснато трябваше да мисли за малкия Оз.
Седяха и се вслушваха в горските звуци на дървета, буболечки, животни и птици, всички заети с делата си.
— Защо не идваш на училище? — попита Лу.
— Вече съм на четиринайсет, мога и без учение.
— Нали каза, че си чел Библията.
— Е, едни хора ми четоха от нея.
— Знаеш ли поне да си напишеш името?
— Че защо, всички наоколо ме знаят. — Той стана, извади джобното си ножче и издялка кръст на една от гредите. — Татко се подписваше тъй цял живот, а щом не му е трябвало друго, значи и на мен не ми трябва.
Лу се загърна по-плътно в одеялото и загледа танца на пламъците. Струваше й се, че студът я пронизва до кости.
27
През една особено топла нощ Лу тъкмо се канеше да тръгне нагоре към стаята си, когато някой заблъска по вратата. Луиза отвори и Били Дейвис едва не се просна на пода.
Луиза хвана треперещото момче.
— Какво има, Били?
— Бебето на мама е тръгнало.
— Знаех, че наближава. Акушерката дойде ли?
Момчето въртеше очи и се тресеше цяло, като че бе получило слънчев удар.
— Нито една не иска да дойде. Тате не ги пуска.
— Божичко, защо?
— Вика, че взимали по един долар. И не искал да им плаща.
— Това е лъжа. Никоя акушерка по нашия край не е взела и цент.
— Тате не ги ще. А мама вика, че нещо не било наред с бебето. Яхнах мулето и дойдох да те викна.
— Юджин, впрегни Хит и Сам в каруцата — нареди Луиза. — Бързо.
Преди да излезе, Юджин свали карабината от стената и я подаде на Луиза.
— По-добре е да си готова, щом ще имаш работа с онзи човек.
Луиза обаче поклати глава, погледна стреснатия Били и най-после се усмихна.
— Има кой да ме пази, Юджин. Сигурна съм. Всичко ще бъде наред.
Юджин задържа пушката.
— Тогава и аз идвам с теб. Онзи човек е луд.
— Не, остани при децата. Хайде, тичай да впрягаш.
За миг Юджин се поколеба, после излезе.
Луиза събра разни неща в дървена кофичка, пъхна в джоба си пакет платнени превръзки, направи вързоп от няколко чаршафа и тръгна към вратата.
— Луиза, ще дойда с теб — каза Лу.
— Мястото не е добро за млади момичета.
— Идвам, Луиза. Ако не ме вземеш в каруцата, ще яхна Сю. Искам да ти помогна. — Лу се озърна към Били. — И на тях да помогна.
Луиза се позамисли, сетне каза:
— Още един чифт ръце сигурно ще ми дойде добре. Били, татко ти там ли е?
— Кобилата се ожребва. Тате рече, че няма да излезе от обора, додето не свърши.
Луиза се втренчи в момчето. После поклати глава и тръгна към вратата.
Последваха Били с каруцата. Той яздеше старо муле с побеляла муцуна и разкъсано дясно ухо. За да ги насочва, момчето размахваше газен фенер. Беше тъмно като в рог.
— Не карай мулетата да бързат, Лу — каза Луиза. — С нищо няма да помогнем на Сали Дейвис, ако хлътнем в канавката.
— Така ли се казва майката на Били?
Луиза кимна. Каруцата продължаваше да се люшка, мрачните гори я притискаха от двете страни и единствената светлина идваше от фенера отпред. За Лу той изглеждаше едновременно като верен, надежден фар и като лъжовно блатно огънче, което ги подмамва към гибел.
— Първата му съпруга умря при раждане. Още щом поотраснаха, децата на оная клета жена побързаха да избягат от Джордж, преди да ги е погубил с бой, глад и работа.
— Защо Сали се е омъжила за него, щом е толкова лош?
— Щото имаше своя земя и добитък и беше вдовец с яка гърбина. По нашия край друго не гледат. Пък и Сали нямаше кой знае какъв избор. Беше едва на петнайсет.
— На петнайсет! Значи само с три години по-голяма от мен.
— Тука хората рано се женят. Почват да раждат и завъждат челяд да им помага на нивите. Тъй е прието. Аз стъпих пред свещеника, като бях на четиринайсет.
— Би могла да напусне планините.
— Друго не беше виждала. Страшничко е да изоставиш родния край.
— А ти мислила ли си някога да се махнеш?
Луиза се замисли за един-два оборота на колелата.
— Ако исках, можех и да го сторя. Ама сърцето ми казваше, че другаде няма да съм по-щастлива. Веднъж слязох долу. Странен вятър вее из равнините. Не ми допадна. С тая тукашна планина обикновено се разбираме много добре.