Тя пак млъкна и се загледа в подскачащата светлинка пред каруцата.
— Видях гробовете зад къщата — каза Лу.
Луиза леко настръхна.
— Тъй ли?
— Коя е била Ани?
Луиза наведе глава.
— Дъщеря ми.
— Мислех, че си имала само Джейкъб.
— Не. И малката Ани.
— Млада ли умря?
— Тя живя само минута.
Лу усети мъката на старицата.
— Извинявай. Просто исках да знам за роднините си.
Луиза се подпря на коравата облегалка и зарея поглед из черното небе, сякаш го виждаше за пръв път.
— Трудно износвах бебетата. Исках голяма челяд, ама ги губех още преди да им дойде времето. Дълги години мислех, че ще си остана само с Джейк. И ето че през една хладна пролетна вечер се роди Ани с буйна черна косица. Стана бързо, та нямаше време да викаме акушерка. Раждането беше ужасно тежко. О, Лу, тя беше тъй красива. Толкова топла. Стискаше пръста ми, а нейните пръстчета бяха толкоз малки, че не можеха да се срещнат.
Луиза замълча. В тишината се чуваше само тропотът на подтичващите мулета и скърцането на колелата. Най-сетне Луиза продължи, без да откъсва очи от бездънното небе:
— Гърдичките й се повдигаха и отпускаха, повдигаха и отпускаха, после просто забравиха пак да се повдигнат. Изумително колко бързо изстина, нали беше тъй мъничка. — Тя се задъха, сякаш все още се опитваше да диша вместо детето си. — Беше като късче лед на езика в горещ ден. Тъй приятно и тъй бързо изчезва, че не знаеш дали въобще го е имало.
Лу докосна ръката й.
— Извинявай.
— Много време се мина, макар че за мен е като вчера. — Луиза закри очите си с длан. — Нейният татко скова ковчега, всъщност малко сандъче. А аз будувах цяла нощ да й ушия най-хубавата рокличка, която съм правила през живота си. С нея я погребахме на сутринта. Всичко бих дала само за да зърна още един път как ме гледа. Не е редно една майка да види очите на бебето си само веднъж. А после татко й я сложи в онуй сандъче, изкачихме се на могилката, там я положихме и се помолихме над нея. И след това засадихме дърво откъм южния край, за да има сянка цяла година.
Луиза затвори очи.
— Ти ходеше ли там?
Луиза кимна.
— Всеки ден. Но престанах да ходя, откакто погребах и другото си дете. Просто е много далече.
Луиза пое юздите от Лу и шибна мулетата въпреки собственото си предупреждение.
— Стига сме се бавили. Тази нощ имаме да помогнем на едно дете да види белия свят.
В тъмнината Лу не различи почти нищо от фермата на Дейвис. Молеше се Джордж Дейвис да остане в обора, докато детето се роди и двете си тръгнат.
Къщата се оказа учудващо малка. Стаята, в която влязоха, очевидно бе кухня, защото имаше готварска печка, но имаше и нарове с голи дюшеци, подредени покрай стената. На две от леглата спяха две голи петгодишни момиченца, вероятно близначки. На третото седеше момченце горе-долу колкото Оз, облечено с мърлява мъжка фланела, което уплашено гледаше Лу и Луиза. Лу си спомни, че го бе виждала върху онзи трактор на планинския път. В щайга за ябълки до печката спеше едногодишно бебе, завито с мръсно одеяло. Луиза отиде до мивката, напомпа вода, взе калъп домашен сапун и старателно изми ръцете си до лактите. После Били ги поведе по тесен коридор и отвори вратата в дъното.
Сали Дейвис лежеше с подгънати колене и глухо стенеше. До леглото стоеше дребничко босо момиченце на десетина години с късо подстригана кестенява коса, облечено в стар чувал. Лу помнеше и него от трактора. Сега то изглеждаше точно толкова изплашено, колкото и тогава.
Луиза кимна.
— Джеси, скъпа, кипни ми вода в две тенджери. Били, донеси колкото чаршафи намериш, синко. И да са чисти.
Луиза остави чаршафите, които бяха донесли, върху паянтов стол от дъбови дъски, седна до Сали и стисна ръката й.
— Сали, аз съм. Луиза. Всичко ще мине добре, скъпа.
Лу погледна Сали. Очите й бяха възпалени, от потъмнелите венци стърчаха няколко оцелели зъба. Едва ли имаше трийсет години, но изглеждаше двойно по-стара — прошарена коса, провиснала сбръчкана кожа, тръпнещи сини вени по недохранената плът и хлътнало лице, напомнящо спаружен картоф.
Луиза вдигна завивката и видя подгизналия чаршаф отдолу.
— Колко време мина, откак изтекоха водите?
— Стана малко след като Били тръгна към вас — изпъшка Сали.
— А как се редуват болките?
— Май съвсем са се слели — простена жената.
Луиза опипа издутия корем.
— Бебето иска ли да излезе?
Сали се вкопчи в ръката й.
— Божичко, дано да излезе, преди да ме е убило.
Били влезе с два чаршафа, пусна ги на стола, озърна се към майка си и избяга.