— Не чак толкова. Мама е католичка. Татко не се интересуваше много от тия неща. Католиците дори си имат отделни училища. Ние с Оз посещавахме едно в Ню Йорк. Разделено е на класове и в тях се учат разни работи — за светото причастие, за броеницата, за Божията молитва. За Седемте смъртни гряха и по-малките грехове. Минаваш първата изповед и първото причастие.
— Да — потвърди Оз, — а пък когато умреш, получаваш… как беше, Лу?
— Последно причастие.
— За да не гориш в ада — съобщи Оз на Даймънд.
Даймънд подръпна три-четири от чорлавите си кичури и личеше, че е объркан.
— Ха! Кой да ти знае, че вярата в Господа била толкоз сложна работа. Сигурно затуй нямаме калитици тука. Не е то за нашия акъл. — Той кимна към хората край реката. — Онез там са баптисти. Вярват в разни чудати неща. Например, че не трябвало да си режеш косата, а жените да не си слагат боя по лицето. По другояче мислят за ада и прочие. Който нарушава правилата, лошо му се пише. Цял живот карат по Светото писание. Сигурно не са чак като вашите калитици, ама пак си е жива мъка, все едно да имаш трън там, дето слънцето не грее. — Даймънд се прозя и разкърши ръце. — Разбрахте ли сега що не ходя на църква? Все си мисля, че дето съм аз, там е и църквата. Ако искам да поговоря с Господа, казвам му „Здрасти, Боже“ и си бъбрим за туй-онуй.
Лу го гледаше с разширени очи, напълно зашеметена пред тази проява на висша църковна мъдрост у негово преосвещенство Даймънд Скинър.
Изведнъж Даймънд учудено се загледа настрани.
— Хей, я го вижте това.
Всички се обърнаха и видяха как Юджин се приближи до реката и заговори с един човек, а той на свой ред подвикна към проповедника, който тъкмо вадеше от водата нова жертва.
Свещеникът излезе, поговори за малко с Юджин, после го въведе в реката и го натопи така, че отгоре не се виждаше нищо, като през цялото време четеше молитви. Задържа го толкова дълго, че Лу и Оз почнаха да се тревожат. Но когато най-сетне изплува, Юджин с усмивка благодари и се върна в каруцата. Даймънд стремглаво хукна към проповедника, който се озърташе за нови кандидат-удавници.
Докато Лу и Оз се приближаваха, Даймънд нагази заедно със светия човек и изчезна под водата. След малко изплува, размени няколко думи със свещеника, прибра нещо в джоба си и се върна мокър до кости, но широко усмихнат. Тримата тръгнаха към каруцата.
— Не си ли кръщаван досега? — попита Лу.
— Как не! — отвърна Даймънд, изтръсквайки мократа си коса, която невъзмутимо продължаваше да стърчи. — Туй ми е деветото потапяне.
— Ама това се прави само веднъж, Даймънд!
— Е, от повечко няма вреда. Мисля да ги докарам до сто пъти. Тогаз раят ми е в кърпа вързан.
— Не става така — възкликна Лу.
— Става — възрази той. — Пише го в Библията. Всеки път, като те топнат, Господ праща ангел да те наглежда. Сигур вече съм си събрал цял полк.
— Това го няма в Библията — настоя Лу.
— Май ще трябва пак да я прочетеш.
— В коя част от Библията го има? Хайде, кажи де.
— В предната част.
Даймънд подсвирна на Джеб, изтича до каруцата и се покатери.
— Хей, Юджин — рече той, — като вземат пак да топят, ще ти се обадя. Да се топнем и двамата.
— Не си ли кръщаван, Юджин? — попита Лу.
Негърът поклати глава.
— Не, ама както си седях тук, взе, че ми се прииска. Сигур му е дошло времето.
— Изненадана съм, че Луиза не те е кръстила.
— Мис Луиза вярва в Бога с цялата си душа. Ама не си пада много по църквите. Казва, че някои, дето ги управляват, могат да ти прогонят Господа от сърцето.
Когато каруцата потегли, Даймънд измъкна от джоба си малко бурканче с капачка на винт.
— Хей, Оз, туй го взех от проповедника. Светена вода от потапянето. — Той подаде бурканчето на Оз, който го огледа любопитно. — Май не е зле да поръсваш майка си от време на време. Бас държа, че ще помогне.
Лу понечи да възрази, но я чакаше невероятна изненада. Оз върна бурканчето на Даймънд.
— Не, благодаря — тихо каза той и извърна глава.
— Сигурен ли си? — попита Даймънд.
Оз отговори, че е напълно сигурен. Тогава Даймънд развинти капачето и изля светената вода. Лу погледна Оз и мъката по лицето му я смая още повече. Тя се озърна към небето. Щом и Оз бе загубил надежда, сигурно наближаваше краят на света. После обърна гръб на останалите и се престори, че гледа планинските склонове.
Беше късен следобед. Котън току-що бе привършил с четенето и личеше, че започва да се отчайва.
Лу го наблюдаваше през прозореца, стъпила върху преобърната кофа.