Котън погледна неподвижната жена.
— Аманда, сега знам със сигурност, че ме чуваш. Ти имаш две деца, които отчаяно се нуждаят от теб. Трябва да станеш от това легло. Ако не за друго, то заради тях. — Той помълча, като че искаше да подбере най-точните думи. — Моля те, Аманда. Бих дал всичко, което имам, само и само да станеш.
Минаха няколко напрегнати мига. Лу бе затаила дъх, но жената не помръдваше. Накрая Котън тъжно наведе глава.
Когато след малко Котън излезе от къщата и тръгна към колата си, Лу изтича подир него с пълна кошница храна.
— От четенето сигурно си огладнял.
— Е, благодаря ти, Лу. — Той остави кошницата на седалката до себе си. — Луиза ми каза, че си писателка. За какво искаш да пишеш?
Лу се качи върху стъпенката на колата.
— Татко пишеше за тия места, но на мен не ми хрумва нищо.
Котън погледна към планината.
— Всъщност татко ти е една от причините да дойда тук. Докато учех право във Вирджинския университет, прочетох първия му роман и бях поразен от неговата сила и красота. А после видях в един вестник интервю с автора. Той разказваше колко силно са го вдъхновили планините. Реших, че ако дойда тук, и с мен ще се случи същото. Пребродих тия места с молив и бележник, чаках красивите изречения да избликнат в главата ми, та да ги пренеса на хартия. — Той се усмихна тъжно. — Но не стана точно така.
Лу тихо каза:
— Може би и с мен няма да стане.
— Е, май цял живот тичаме след нещо. Може би точно това ни прави хора. — Котън посочи надолу по пътя. — Виждаш ли онази стара барака? — Лу погледна грубо измазаната, порутена колиба от дънери, която отдавна не използваха. — Луиза ми разказа една история, която баща ти написал още като момче. Как едно семейство издържало цяла зима в такава къщичка. Без храна, без дърва.
— Как са успели?
— Вярвали.
— В какво? Във вълшебни кладенци ли? — гневно изрече Лу.
— Не, вярвали един в друг. И сътворили чудо. Някои хора казват, че истината е по-странна от измислицата. Според мен това означава, че каквото и да си измислим, то наистина съществува някъде. Не е ли чудесно?
— Не знам дали имам толкова силно въображение, Котън. Всъщност дори не знам дали ме бива да пиша. Записвам разни неща на хартия, но в тях сякаш няма живот.
— Продължавай, някой ден може сама да се изненадаш. И бъди уверена, Лу, на света наистина има чудеса. Това, че дойдохте тук и се запознахте с Луиза, е едно от тях.
Късно същата вечер Лу седеше на леглото и гледаше майчините си писма. Когато Оз влезе, тя бързо ги пъхна под възглавницата.
— Може ли да спя при теб? — попита Оз. — В моята стая е страшно. Сигурен съм, че видях трол в ъгъла.
— Идвай — каза Лу и момчето се изкатери до нея.
Изведнъж лицето на Оз стана тревожно.
— Ами ако се омъжиш, при кого ще си лягам, като ме е страх, Лу?
— Някой ден ще пораснеш по-голям от мен и тогава аз ще тичам при теб, когато ме е страх.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото Господ е наредил тъй да става със сестрите и техните по-малки братчета.
— И ще порасна по-голям от теб? Наистина ли?
— Я виж тези грамадни обувки, дето си ги нахлузил. Запълниш ли ги, ще станеш по-голям и от Юджин.
Доволен, Оз се сгуши до нея. После зърна писмата под възглавницата.
— Какво е това?
— Няколко стари писма от мама — бързо каза Лу.
— Какво пише в тях?
— Не знам. Не съм ги чела.
— Ще ми ги прочетеш ли?
— Оз, вече е късно. Уморена съм.
— Моля те, Лу. Моля те.
Гледаше я толкова жално, че Лу извади едно писмо и повдигна фитила на газената лампа върху нощното шкафче.
— Добре, но само едно.
Оз се настани по-удобно и Лу започна да чете:
Скъпа Луиза, надявам се, че си добре. При нас всичко е наред. Оз оздравя от крупа и сега спи по цяла нощ.
Оз подскочи.
— Това съм аз! Мама е писала за мен! — Той помълча смутено. — Какво е това круп?
— Не ти трябва да знаеш. Искаш ли да чета, или не? — Оз веднага си легна и сестра му продължи да чете:
Лу спечели първо място по правопис и в надбягването на първи май. А участваха и момчета! Тя е невероятна, Луиза. Виждала съм у Джак твоя снимка и приликата ви е поразителна. Двамата растат толкова бързо, че понякога ме хваща страх. Лу се е метнала на баща си. Има толкова бърз ум, че се питам дали не ме смята за малко скучна. Сън не ме хваща от тази мисъл. Толкова я обичам. Толкова много искам да направя за нея. И все пак нали знаеш как е между баща и дъщеря… Скоро чакай ново писмо. И снимки. С много обич, Аманда.