Лу се опомни, успя да си поеме дъх и залитайки, тръгна към отвора.
— Юджин! Даймънд!
Най-сетне чу отвътре да се задават стъпки. Те идваха все по-близо, но звучаха неуверено, сякаш човекът се олюляваше. Лу прошепна безмълвна молитва. Стори й се, че мина цяла вечност, докато най-сетне на входа изникна Юджин — замаян, мръсен, окървавен. Той ги погледна с просълзени очи.
— По дяволите, мис Лу.
Лу отстъпи крачка назад, после още една и още една. Сетне се завъртя, побегна стремглаво по пътеката и риданията й огласиха гората.
Няколко мъже пренесоха до каруцата трупа на Даймънд, увит в одеяло. Беше се наложило да изчакат, докато димът се разсее и проверят дали мината няма да се срути над главите им. Котън дълго гледа как откарват Даймънд, после отиде при Юджин, който седеше на един голям камък и притискаше влажен парцал към окървавената си глава.
— Юджин, сигурен ли си, че нищо не искаш?
Юджин погледна към мината, сякаш очакваше Даймънд да излезе отвътре с щръкнала коса и лукава усмивка.
— Само едно искам, мистър Котън, туй да е лош сън и да се събудя.
Котън го потупа по мощното рамо, после погледна Лу, която седеше на купчинка пръст с гръб към мината. Приближи се и седна до нея.
Очите на Лу бяха възпалени от плач, по бузите й личаха следи от сълзи. Беше се свила на топка, като че всяка нейна частица изгаряше от непоносима болка.
— Съжалявам, Лу. Даймънд беше чудесно момче.
— Не, той беше мъж. Беше чудесен мъж.
— Да, сигурно имаш право. Беше мъж.
Лу погледна Джеб, който клечеше печално до входа на мината.
— Даймънд не трябваше да влиза след Джеб в тая мина.
— Е, Даймънд нямаше нищо друго на този свят, освен кучето. Когато обичаш нещо, не може просто да седиш със скръстени ръце.
Лу загреба шепа борови иглички и ги пусна да се изсипят между пръстите й. Минаха няколко минути, преди да заговори отново.
— Защо се случват такива неща, Котън?
Той въздъхна дълбоко.
— Предполагам, че така Господ ни казва да обичаме хората, додето ги има, защото утре може да си отидат. Знам, твърде неубедителен отговор, но за жалост не разполагам с друг.
Пак помълчаха.
— Бих искала да чета на мама — каза Лу.
— Това е най-добрата идея, която съм чувал — отвърна Котън.
— Защо е добра? — попита тя. — Наистина искам да знам.
— Ами… защото, ако някой, когото познава… ако някой, когото обича, започне да й чете, навярно ще бъде съвсем различно.
— Наистина ли смяташ, че тя разбира?
— Онзи ден, когато изнесох майка ти навън, държах в ръцете си жив човек, който се бори отчаяно да изплува. Усетих го. И някой ден тя наистина ще изплува. Вярвам го с цялото си сърце, Лу.
Тя поклати глава.
— Трудно е, Котън. Да си позволиш да обичаш нещо, което може би никога няма да имаш.
Котън бавно кимна.
— Ти си мъдро момиче, Лу. И говориш съвършено разумно. Но смятам, че когато нещата опрат до сърцето, съвършеният разум е последното нещо, в което би трябвало да се вслушваме.
Лу пусна последните иглички и изтръска ръце.
— Ти си добър човек, Котън.
Той я прегърна и двамата дълго седяха така, без да поглеждат към черната, зейнала пустота на мината, която им бе отнела завинаги един приятел.
30
Често преваляваше и няколкото проливни дъждове допринесоха за изобилието, тъй че буквално всички посеви избуяха. Една градушка увреди донякъде царевицата, но щетите не бяха сериозни. Веднъж пороят проряза в близкия склон дълбоко дере и отмъкна огромно количество пръст, но не пострадаха нито хора, нито животни или ниви.
Настана време за събиране на реколтата. Луиза, Юджин, Лу и Оз работеха до изнемога и това беше добре, защото ги караше да забравят, че Даймънд вече не е с тях. От време на време чуваха вой на сирена, сетне долиташе тежкият тътен на експлозия. Всеки път Луиза ги караше да подхващат песен, за да не мислят, че Даймънд е загинал по този ужасен начин.
Луиза почти не говореше за момчето. Ала Лу забеляза, че напоследък много по-често разгръща Библията вечер край огнището, а в очите й бликват сълзи, щом чуе името му или погледне към Джеб. Беше трудно за всички, но можеха само да продължават напред, а селската работа нямаше край.
Обраха фасула, стъпкаха го в чували, за да паднат шушулките, и сега всяка вечер на трапезата имаше боб, топена мас и сухари. Обраха и зеления фасул, израснал около царевичните стъбла, при което Луиза ги предупреди да се пазят от парещите гъсеници под листата. Орязаха стъблата на фуражната царевица и ги струпаха на снопи сред нивите, за да ги ползват по-късно за храна на добитъка. А когато окършиха кочаните и ги прекараха с каруца до фермата, те се оказаха толкова много, че препълниха кошовете. Отдалеч камарите жълти кочани приличаха на грамадни рояци оси.