Картофите станаха едри, сочни и невероятно вкусни, особено с малко масло. Доматите узряха тумбести и кървавочервени; ставаха всякак за ядене — цели, нарязани или пък консервирани в буркани, които вряха в грамаден железен котел на печката. Освен доматите консервираха зелен фасул, чушки и много други зеленчуци. Прибираха бурканите в килера и под стълбището. Пълнеха цели кофи горски ягоди и боровинки, пренасяха ябълките с чували, правеха сладка и конфитюри, а каквото останеше, варяха го на компот. От стъблата на захарната тръстика извличаха меласа, част от царевицата смляха на брашно и редовно изпичаха хрупкав хляб.
Лу имаше чувството, че нищо не се похабява; съвършенството на този труд я възхищаваше, макар че и тя, и Оз се трепеха от тъмно до тъмно. Накъдето и да се обърнеха с инструмент или голи ръце, храната бликваше в изобилие. Това навяваше на Лу мисли за гладния Били Дейвис и неговите роднини. Толкова често си мислеше за тях, че веднъж не издържа и го каза на Луиза.
— Утре вечер недей да си лягаш, Лу — отвърна старицата, — и ще видиш, че двете с теб мислим еднакво.
Късно вечерта всички чакаха край кошовете за царевица, когато чуха по пътя да се задава каруца. Юджин вдигна фенера и лъчите огряха Били Дейвис, който спря мулетата и нервно се озърна към Лу и Оз.
Луиза се приближи до каруцата.
— Били, реших, че ще ни трябва помощ. Искам да съм сигурна, че можем да натоварим каруцата както трябва. Тая година земята ни надари щедро.
Били се сконфузи за миг, но в това време Лу каза:
— Хей, Били, идвай. Трябва ми мъжка сила, сама не мога да вдигна кофата.
Окуражен, Били скочи да й помогне. Цял час товариха чували царевично брашно, кофи и буркани с фасул, домати, зеле, корнишони, картофи, ябълки, карфиол, круши, лук и дори няколко големи парчета осолено свинско.
Докато работеше, Лу видя как Луиза отведе Били настрани и освети с фенера лицето му. После го накара да си вдигне ризата, погледна и там и явно остана доволна.
Когато Били обърна каруцата да си тръгва, мулетата с усилие раздвижиха новата тежест. Широко усмихнато, момчето изплющя с камшика и изчезна в нощта.
— Не могат да скрият толкова много храна от Джордж Дейвис — каза Лу.
— Правя го вече години наред. Човекът нито веднъж не се запита откъде идват всички тия хубавини.
Лу се навъси гневно.
— Не е честно. Той си продава реколтата и трупа пари, а ние му храним семейството.
— За мен честното е майката да нахрани децата си — отговори Луиза.
— Какво проверяваше под ризата му? — попита Лу.
— Джордж е хитър. Гледа да удря там, където дрехите крият белезите.
— Защо просто не попита Били дали го е бил?
— Помниш ли празното сандъче? Децата лъжат, когато ги е срам.
При такова изобилие от продукти Луиза реши да откарат с каруца част от реколтата до лагера на дървосекачите. В деня на пътуването Котън дойде да наглежда Аманда. Дърварите ги очакваха и когато пристигнаха, беше се събрала цяла тълпа. Лагерът всъщност представляваше истинско селище със свое отделно училище, магазин и пощенска станция. Тъй като често трябваше да се мести, когато дърветата почваха да намаляват, цялото селище беше на релси, включително жилищата, училището и магазинът. Бяха подредени на няколко отделни железопътни линии, напомнящи улици в жилищен квартал. Когато дойдеше време за преселение, закачаха ги за локомотиви и селището потегляше на път.
Семействата от лагера плащаха за зеленчуците с пари или пък с други стоки — кафе, захар, тоалетна хартия, марки, моливи, хартия за писане, стари дрехи, обувки и вестници. Лу бе пристигнала със Сю и двамата с Оз разрешаваха на децата от лагера да пояздят кобилата съвършено безплатно, макар че приемаха доброволни „дарения“ в бонбони, ментови дъвки и други деликатеси.
По-късно от един висок хребет огледаха клисурата, където течеше река Маклауд. Няколко километра по-надолу бент от дънери и камъни повдигаше нивото на водата, за да залее скалите и другите препятствия, които затрудняваха спускането на дървесина по течението. Тук реката бе запълнена от бряг до бряг с трупи, предимно от стари тополи, и върху среза на всяка от тях се виждаше емблемата на компанията. От толкова високо приличаха на моливи, но сетне Оз и Лу забелязаха, че дребните петънца по тях всъщност са възрастни мъже, стъпили на грамадните дънери. Те щяха да се спуснат до бента, където след отваряне на преливника буйните води щяха да понесат дърветата към равнината. Там други работници щяха да ги вържат на салове и да ги отправят от Вирджиния към пазарите в Кентъки.