Докато оглеждаше отвисоко околностите, Лу усети, че нещо липсва. Трябваше й известно време, за да осъзнае, че това са дърветата. Докъдето поглед стигаше, стърчаха единствено пънове. Когато се върнаха в лагера, тя видя, че част от релсите са празни.
— Каквото имаше, все го изсякохме — заяви с гордост един от дърварите. — Скоро потегляме на път.
Това сякаш изобщо не го смущаваше. Навярно е свикнал, помисли си Лу. Има такива хора — завладяват и си отиват, а подир тях остават само дънери от повалени дървета.
На връщане вързаха Сю за каруцата, а Лу и Оз се качиха при Юджин. Денят беше хубав за всички, но най-щастлив бе Оз, защото успя да спечели от момчетата в лагера истинска бейзболна топка, като я метна невероятно далеч. Каза, че това ще е най-ценното му съкровище след лапата от гробищен заек, която му бе подарил Даймънд Скинър.
31
Лу реши да не чете на майка си книги, а вестник „Грит“ и няколко броя „Сатърди Ивнинг Поуст“, които бяха донесли от лагера на дървосекачите. Облягаше се на стената в спалнята, държеше пред себе си вестника или списанието и четеше за икономиката и световните катастрофи, за кървавата война на Хитлер в Европа, за политика, живопис, филми и новини от писателските кръгове — последното изведнъж я накара да осъзнае откога не е разтваряла книга. До началото на новата учебна година оставаха броени дни, но въпреки това тя яхна Сю и отиде до Биг Спрус, за да вземе от училищната библиотека книги за себе си и за Оз — разбира се, с разрешение на Естел Маккой.
Луиза бе научила Юджин да чете още от малък, затова Лу донесе книга и за него. Той се тревожеше, че няма да има време за четене, но все пак намери. Късно вечер се привеждаше над книгата в светлината на газената лампа и бавно прелистваше страниците с наплюнчен пръст. Лу му обясняваше някои думи, докато подготвяха нивите за идващата зима или дояха кравите. Понякога му даваше вестници и списания и Юджин много обичаше да казва „Руууузвелт, президент Руууузвелт“ — име, което напоследък често се срещаше в печата. Кравите го гледаха странно, сякаш се чудеха дали не им говори на техен език. А Лу едва не избухна в смях, когато Юджин най-сериозно попита що за хора са били тия Рузвелтови, та да си кръстят детето Президент.
— Мислил ли си някога да живееш другаде? — попита го Лу една сутрин, докато дояха.
— Само планините съм виждал — каза той, — ама знам, че на тоя свят има още много места.
— Някой ден може да те заведа в Ню Йорк. Сградите са толкова високи, че не можеш да се изкачиш догоре по стълбите. Пътуваш с асансьор. — Тя забеляза учудения му поглед и поясни: — Кола, която се движи нагоре-надолу.
— Кола? Каква, като хъдсъна ли?
— Не, по-скоро като килерче, в което заставаш.
Юджин сметна това за интересно, но каза, че сигурно ще си остане да оре планинските ниви.
— Искам да завъртя дом и семейство, да отгледам деца.
— От теб ще излезе добър баща — каза тя.
Той се усмихна широко.
— Е, и от теб ще излезе чудесна майка. Нали те гледам как се грижиш за братчето си и прочие.
Лу го погледна втренчено и каза:
— Майка ми беше прекрасна жена.
Опита се да си припомни дали й го е казвала някога. Знаеше, че е дарявала почти цялата своя обич на баща си. Мисълта дълбоко я разтревожи, защото вече нищо не можеше да се поправи.
Беше минала една седмица след посещението в училищната библиотека. Лу привърши с четенето при Аманда и отиде да се усамоти в обора. Изкатери се в плевнята, седна на сламата и се загледа към планините отвъд долината. Дълго размишлява за мрачните перспективи на майка си и най-сетне мислите й се насочиха към загубата на Даймънд. Беше се опитвала да ги прогони от ума си, но знаеше, че няма да успее.
Погребението на Даймънд бе много странно. Хората наизлязоха от чифлици и ферми, от клисури и долчинки, за които Лу изобщо не бе подозирала, и всички тези хора се стекоха към дома на Луиза с коне, волове, мулета, трактори или пеш; появи се дори един очукан пакард без врати. Всички носеха храна и напитки. Сред тях нямаше проповедници, но хората се събираха и с плахи гласове утешаваха приятелите на покойника. Кедровият ковчег беше в предната стая, вече закован, защото никой не искаше да види какво е сторил динамитът с Даймънд Скинър.
Лу не знаеше дали всички тия възрастни са приятели на Даймънд Скинър, но допусна, че може да са били приятели на баща му. Дори чу как един беловлас и почти беззъб старец на име Буфорд Роуз мърмори за жестоката ирония на съдбата — да погуби баща и син чрез проклетите мини.