Луиза се усмихна иронично на дребния мъж.
— Господ е сътворил тия планини, за да пребъдат навеки. А нас, хората, праща тук за нищо и никакво време. Е, какво ви говори това?
Милър отчаяно вдигна ръце.
— Вижте сега, моята компания иска да направи солидно капиталовложение, за да съживи този край. Как можете да застанете срещу това?
Луиза се изправи.
— Както винаги съм го правила. На двата си крака.
Котън придружи Милър и Уилър до колата им.
— Мистър Лонгфелоу — каза Милър, — уговорете клиентката си да приеме нашето предложение.
Котън поклати глава.
— Щом Луиза Мей Кардинал веднъж е решила нещо, няма начин да я разубедиш. Все едно да спреш изгрева.
— Но и слънцето залязва всяка вечер — каза Милър.
Котън дълго гледа след колата на двамата от „Съдърн Вали“.
Църквичката се издигаше сред ливада на няколко километра от фермата. Беше изградена от нерендосани дъски, имаше малка камбанария и едно скромно прозорче с обикновено стъкло, но притежаваше неотразим чар. Беше дошло време за земна църковна служба и трапеза и Котън откара дотам Лу, Оз и Юджин. Наричат я „земна“, обясни Котън, защото няма столове и маси, а само одеяла, чаршафи и платнища — един голям пикник, съчетан с проповед.
Лу бе предложила да остане при майка си, но Луиза не пожела и да чуе.
— Аз чета Библията и се моля на Господа, но не ми трябва да седя и да пея с други хора, та да доказвам вярата си.
— Тогава аз защо да ходя? — попита Лу.
— Щото след службата има трапеза, а такава храна не си и сънувала, момиче — отговори с усмивка Луиза.
Оз се премени с новото костюмче, Лу облече пъстрата рокля и обу дебели кафяви чорапи, пристегнати с ластичета, а Юджин се появи с чиста риза и шапката, която му бе подарила Лу. Имаше още неколцина негри, между тях една дребна млада жена с красиви очи и чудесна гладка кожа, която отдели доста време за разговор с Юджин. Котън обясни, че в района имало малко цветнокожи, затова не се налагало да строят отделна църква.
— И това много ме радва — каза той. — Рядко се случва толкова далеч на юг. Долу, в градовете, все още има расови предразсъдъци.
— В Дикенс видяхме табелка „Само за бели“ — каза Лу.
— Сигурно — отвърна Котън. — Но в планините не е така. Не казвам, че всички тук са светци, защото ще ви излъжа, но животът е тежък и хората просто гледат да оцелеят. Не им остава много време да се занимават с глупости. — Той посочи към първата скамейка и добави: — Ако не броим Джордж Дейвис и още неколцина.
Лу изпита истинско потресение, като зърна Джордж Дейвис на първия ред. Беше чисто облечен, избръснат и сресан. Колкото и да не й се искаше да го признае, изглеждаше съвсем почтен човек. Но не водеше никого от семейството си. Бе привел глава за молитва. Преди службата да започне, Лу попита Котън какво мисли за тази гледка.
— Джордж Дейвис почти винаги идва на църква — отговори той, — но никога не остава за трапезата. И никога не води семейството си, просто така е устроен. Бих искал да мисля, че идва и се моли, защото има много грехове за изкупване. Но по-скоро го прави, за да си подобри шансовете пред Бога. Пресметлив човек.
Лу погледна как Дейвис нашепва молитви, сякаш Бог се е възцарил в дома и душата му, докато неговото семейство тъне в глад, страх и мизерия и би загинало без милосърдието на Луиза Кардинал. Тя поклати глава, после каза на Котън:
— Каквото и да се случи, не заставай до този човек.
Котън я погледна учудено.
— Защо?
— Заради мълниите — отвърна тя.
Няколко часа наред слушаха проповедника, докато седалищата им изтръпнаха върху коравите дъбови скамейки, а носовете ги засърбяха от миризмата на домашен сапун, лавандулова вода и други, не тъй приятни ухания откъм онези, които не си бяха направили труда да се измият. На два пъти Оз почна да клюма и Лу трябваше да го подритва, за да се събуди. Котън изрече специална молитва за Аманда, която много се хареса на Лу и Оз. Но според думите на възпълния методистки проповедник излизаше, че всички ще горят в ада. Исус е отдал живота си за тях, а всички са една непрокопсана пасмина, твърдеше той, без да изключва и себе си. За нищо не ги бива, освен да жулят домашно уиски и да живеят в грях. Оттук нататък светият човек здравата се разпали и докара всичко живо ако не до сълзи, то поне до треперене, описвайки колко са безполезни и каква ужасна вина носят грешните си души. После тръгна с подноса и много любезно помоли добрите хора да подпомогнат Божия храм със звънки монети, вече забравил за тяхната непрокопсаност.