Всяка вечер преди да си легне, Лу се опитваше да прочете поне едно от писмата на майка си до Луиза. Седмица по-късно, докато отваряше писалището, в което ги държеше, чекмеджето се плъзна накриво и заяде. Тя пъхна ръка навътре, за да го оправи, и ненадейно пръстите й докоснаха нещо, прикрепено към долната страна на плота. Лу коленичи, надникна и опипа още по-навътре. След няколко секунди измъкна плика, залепен за дъската. Седна на леглото и го огледа. Отвън нямаше надпис, но Лу усети вътре няколко листа хартия. Извади ги бавно. Също като плика те бяха стари и пожълтели. Лу зачете текста, изписан с прилежен почерк, и сълзите плъзнаха по лицето й далеч, преди да е стигнала до края. Баща й беше написал това едва петнайсетгодишен, защото датата бе отбелязана на първата страница.
Лу слезе при Луиза, седна до нея пред огнището, обясни какво е намерила и зачете с висок, ясен глас:
Наричам се Джон Джейкъб Кардинал, макар че всички ми викат Джак. Баща ми е мъртъв от пет години, а колкото до майка ми… дано е добре, където и да се намира. Детството в планините оставя своите белези върху всички, които са изпитали неговите прелести и несгоди. Знае се също тъй, че тукашният живот сътворява истории, способни да изтръгват смях и сълзи от сърцата на хората. На следващите страници ще разкажа една от тях — чух я от своя баща малко преди да почине. Оттогава всеки ден мислех за думите му, ала едва сега намирам смелост да ги запиша. Помня цялата история съвсем ясно, макар че може тук-там да заменям неговите изрази със свои, но усещам, че съм запазил изцяло духа на разказа.
На онзи, който случайно открие тези страници, мога да дам един-единствен съвет: нека ги прочете внимателно, а после сам да реши. Обичам планината почти колкото обичах баща си, ала знам, че един ден ще я напусна, а тръгна ли си веднъж, едва ли някога ще се завърна. При все това твърдо вярвам, че бих могъл да живея щастливо тук до края на дните си.
Лу прелисти страницата и зачете разказа на баща си.
За мъжа този ден бе дълъг и труден, но като фермер той не познаваше други. Тръгна на път с опустошено сърце, оставяйки зад себе си изпепелена реколта, гладни деца и недоволна съпруга. Не след дълго срещна свещеник, седнал на една висока скала над езерце със застояла вода.
— Ти си земеделец — каза светият човек с благ и мъдър глас.
Фермерът отговори, че наистина изкарва хляба си от земята, макар че не би пожелал такава съдба нито на своите синове, нито дори и на най-злия си враг. Проповедникът го покани при себе си на скалата и той седна до него. Тогава свещеникът го попита защо не би искал синовете му да продължат по пътя на баща си. Фермерът вдигна очи към небето и се престори, че размишлява, макар умът му да знаеше много добре какво ще изрече устата.
— Защото няма по-окаян живот — каза той.
— Но тук е тъй красиво — отвърна проповедникът. — Помисли си за градските клетници, живеещи в нищета. Как можеш да изричаш такива слова, след като разполагаш с чистия въздух и плодородната почва?
Фермерът отговори, че не е учен човек като свещеника, но все пак е чувал за страшната бедност в градовете, където хората се свиват по цял ден в бордеите си, защото нямат работа. Или едва преживяват от подаяния. Чака ги гладна смърт — бавна, но сигурна. Не е ли така, попита той, и мъдрият свещеник бавно кимна.
— Значи са обречени на гладна смърт без усилия — каза фермерът.
— Не знам да има по-жалка участ на този свят — отвърна светият човек.
Фермерът се съгласи с него, после каза:
— Чувал съм за далечни краища в тази страна, където земята е толкова равна и фермите тъй необятни, че птиците не могат да прелетят над тях за един ден.
— Вярно е — отговори проповедникът.
Фермерът продължи:
— Чувал съм още, че хората в тези ферми могат с една реколта да се изхранват години наред, а остатъка да продадат и да имат пари в джобовете си.
— И това е вярно — каза проповедникът.
— Е, тук, в планините, няма такива ферми — каза фермерът. — Ако дойде добра реколта, ще се нахраним, това е.
— И какво искаш да кажеш? — попита проповедникът.
— Искам да кажа едно, отче: аз, жена ми, децата, всички се бъхтим до изнемога година подир година, работим от тъмно до тъмно. Трудим се най-усърдно и молим земята да ни изхрани. Понякога нещата тръгват добре и ни обзема надежда. Ала често след надеждата идва разруха. И ние гладуваме. Само че, виждаш ли, нашата гладна смърт се заплаща с тежки усилия. Не е ли това още по-клета участ?
— Вярно, годината беше трудна — рече другият. — Но не знаеш ли, че царевицата расте от дъжд и молитви?